Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
– Не мога да бъда сигурен. – Рот разтърка слепоочието, което бе започнало да го пробожда. – Но като твой хелрен, ще ми повлияе веднага щом хормоните ти започнат да се променят – кръвта ми ще стане по-буйна, емоциите ми – по-силни, ще бъда наистина избухлив. Сега не си в къщата, нали? И аз се чувствам повече себе си, отколкото през последните две седмици. А по време на онази караница? Съвсем бях откачил.
– Две седмици… горе-долу от толкова време ходя при Лейла и оставам с нея. И да, ти наистина не беше на себе си.
– Естествено – Рот вдигна показалец, за да подчертае думите си, въпреки че тя не можеше да го види, – това не е извинение за начина, по който се държах. Просто контекст. Така, по телефона? Мога да разговарям с теб и да се владея достатъчно, за да ти обясня. Когато си тук? Отново ти казвам – не е оправдание и вината не е твоя, но се чудя дали то не е изиграло роля във всичко това.
Наведе се на една страна и сложи ръка върху кучето. Джордж вдигна глава, подуши, близна го лекичко. Рот се зае да гали дългите вълни на гърдите му, решеше ги с пръсти и ги изпъваше върху краката му.
– Господи, Рот, преди малко, когато не се събудих до теб…
– Ужасно. Знам. И с мен беше същото… може би дори по-лошо. Не бях сигурен дали не съм прецакал всичко. Дотам, че да няма връщане назад.
– Не си. – Разнесе се шумолене, сякаш тя се наместваше върху леглото. – А и май си давах сметка, че напоследък двамата сякаш вървим всеки по свой, различен път. Просто не бях осъзнала, че сме изгубили толкова време… и други неща. Да отидем в Манхатън, да бъдем само двамата, да разговаряме. Отдавна не сме го правили.
– Откровено казано, това е още една причина да не искам дете. И така едвам успявам да бъда свързан с теб. Нямам какво да предложа на едно дете.
– Това не е вярно. От теб би излязъл прекрасен баща.
– В някоя друга вселена – може би.
– Е, какво ще правим? – попита Бет след малко.
Рот потърка очи. По дяволите, чувстваше се така, сякаш го измъчва ужасен махмурлук.
– Не знам. Наистина не знам.
И двамата бяха казали онова, което имаха да казват, така както трябваше да го направят от самото начало. Разумно. Спокойно.
Всъщност тук проблемът беше той, не тя.
– Толкова съжалявам – повтори Рот. – Не е достатъчно, в толкова много отношения. Ала нищо друго не мога… човече, сериозно започва да ми писва да се чувствам безсилен.
– Ти не си безсилен – сухо заяви Бет. – Отдавна сме го установили.
В отговор Рот можа единствено да изсумти.
– Кога ще се прибереш?
– Веднага. Ще дойда с колата… мисля, че тук има резервен автомобил.
– Изчакай, докато се стъмни.
– Рот, колко пъти сме водили този разговор. Няма ми абсолютно нищо на слънцето. Освен това вече е почти четири и половина. Не остава кой знае колко.
Когато си я представи на ярката дневна светлина, Рот почувства, че стомахът му се свива… а после си спомни как Пейн го обвинява в скрит сексизъм. В сравнение с тревогата за своята шелан, бе толкова по-лесно просто да отсече: „Забранявам“. Проблемът бе как се отразяваше това на Бет.
Не можеше да я затвори в позлатена клетка само за да не трябва да се тревожи за безопасността ѝ.
А може би това с бременността за него бе просто още по-наситен оттенък на същия този страх.
– Окей – чу се да казва. – Добре. Обичам те.
– И аз те обичам… Рот, почакай. Преди да си затворил…
– Да? – Когато последва единствено тишина, той се намръщи. – Бет? Какво има?
– Искам да направиш нещо за мен.
– Всичко.
Мина известно време, преди тя да проговори. А когато свърши, Рот затвори очи и отпусна глава.
– Рот? Чу ли какво казах?
Всяка думичка. За съжаление.
И тъкмо когато бе на ръба да ѝ излезе с едно „по никакъв начин“, си спомни какво бе да се събуди, а тя да не е до него.
– Окей – процеди. – Добре. Ще го направя.
26
Застанал пред огледалото в съблекалнята си, Сакстън подръпна пеперудените краища на папийонката и стегна възела. Когато я пусна, коприната запази формата и симетрията си, като добре обучено кутре.
Отстъпи назад, приглади наскоро подстриганата си коса и облече кашмиреното си палто. Подръпна първо единия, после другия ръкав и накрая протегна ръце, така че копчетата за ръкавели под сакото му да се покажат.
Не бяха онези със семейния герб.
Тях вече не ги носеше.
Не, тези бяха ретро, сапфир и диамант в платинена обковка.
– Ами одеколон? – Погледът му обходи шишенцата с аромати от „Гучи“, „Прада“ и „Шанел“, подредени върху огледален поднос с месингови дръжки. – Никакъв коментар от ваша страна?