Богинята на светлината

Нищо не се случи. Той се прокле за това, че е слаб, безсилен бог. Не! Не беше безсилен! Просто сега бе само един мъж. И точно като мъж трябва да защити Памела. Възможно най-бързо и тихо, той застана зад нея. Змията се бе свила в огромен възел от гняв. Триъгълната й глава стърчеше заплашително, а очите й бяха втренчени в ръката на Памела, която бе достатъчно близо, за да я ухапе.

— Щом се придвижа напред, отскочи встрани — каза Аполон с тих, спокоен глас.

Тракането на змията се усили и Памела отвори уста, за да възрази, да го предупреди да се махне, да изкрещи… Но беше прекалено късно. Аполон я избута встрани и със свръхчовешка скорост посрещна ухапването на влечугото. Памела изпищя, като видя как змията забива зъби в ръката му. Богът на светлината изръмжа някакво древно проклятие, сграбчи змията с другата си ръка и разби главата й в скалистата издатина. Изригна фонтан от кръв, но въпреки това богът на слънцето не бе удовлетворен. Той удряше змията отново и отново в камъка, докато накрая запрати безжизненото й тяло през ръба на скалата във вира, който гостоприемно я погълна.

Аполон пое жадно въздух и извъртя рязко глава, за да види къде е Памела. Тя стоеше приведена недалеч, а очите й бяха разширени от ужас.

— Нарани ли те? Не… — тя хвана главата си с ръце.

Аполон изпита вълна на облекчение, точно преди болката да го пререже и да го свали на колене. Ръката му! Дори не бе усетил ухапването на змията, заслепен от ярост и необходимостта да предпази Памела. Аполон обърна пламтящата си длан. Между китката и палеца му се виждаха две кървави следи от зъбите на змията. Те бяха като център на ужасяващата болка, която се разпростираше нагоре по ръката му, а оттам и по цялото му тяло.

— Дай да видя — Памела коленичи до него и се пресегна към кошницата за пикник.

Лицето й бе бледо и ръцете й трепереха, но гласът й беше твърд. Той й подаде ръката си, при което дъхът й спря.

— О, господи! Знаех си, че те е ухапала. — Тя вдигна поглед към лицето му. — Какво усещаш?

— Огън — кратко отговори той. С изненада откри, че продължава да се бори за всяка глътка въздух. Опита да се засмее, но смехът му приличаше повече на стон. — Чувствам се така, сякаш ръката ми гори.

— Ще се оправиш! Ще се оправиш! Ето, седни и се облегни на скалата. — Памела му помогна да опре раменете си в гладкия камък, а той почти падна върху подкосените си крака. През цялото време Памела си повтаряше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да изпада в паника.