Богинята на светлината
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Призоваването на Богинята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 978–954–2928–09–6
- Переводчик: Надежда Русева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Богинята на светлината». Краткое содержание книги:
— Джеймс беше прав. Това е идеалното място за пикник — възкликна Памела, докато се оглеждаше възхитено и бършеше с ръка потта от лицето си.
В каньона пустинната жега беше по-умерена, но въпреки това по лицата и на двамата бе избила лъскава пот. Памела вдиша изстудения от водата въздух и обърна лице към лекия бриз, който се надигаше от вира.
— Имам чувството, че Джеймс обикновено е прав — каза Аполон. После махна към една плоска скала. — Искаш ли да седнем за момент?
Изкачването помогна на Памела да освободи голяма част от нервното напрежение, предизвикано от разказа за миналото. Тя седна на затоплената от слънцето скала и сви крака под себе си. Гледаше надолу към блестящия вир — звука от нежно падащата вода я изпълни със спокойствие. Аполон седна близо до нея, за да може тя да усети топлината на тялото му, но не я докосна.
— Няма да ти казвам, че разбирам как се чувстваш. Не разбирам. Как бих могъл? Дори не мога да разбера защо някой мъж би искал да затвори в клетка една жена. Имам недостатъци, но желанието да доминирам над жените и да ги контролирам не е сред тях. — Той посочи златната монета с неговия образ, която продължаваше да виси на гърдите й. — Помни, че каквото и да се случи между нас, аз съм дал дума да те пазя. Можеш да отдъхнеш и да бъдеш сигурна, че този Дуейн няма да те тормози повече.
— Благодаря — каза тя, — но предпочитам сама да оправям кашите си.
— Сега звучиш като сестра ми.
— Ще приема това като комплимент.
— Казах го като такъв — засмя се Аполон.
Памела срещна погледа му и също се усмихна. Той си помисли колко много обича лицето й. Беше толкова открито и емоциите й бяха така искрени. Можеше вечно да я гледа как се усмихва. В този миг той със сепване осъзна, че Памела се бе превърнала в неговото слънце. Богът на светлината преглътна притеснено. Той я обичаше нежно, но това й даваше власт над него, която го изпълваше със страх. Ако тя му обърне гръб…
Аполон отклони поглед и се опита да събере мислите и да овладее емоциите си. Ако тя се извърне от него, ще я остави да си тръгне. Няма да я преследва като Дуейн. Лицето му се изопна. Но Памела все още не му бе обърнала гръб, а и го обичаше — той знаеше, че го обича. Аполон се завъртя върху скалата, така че да гледа към нея и заговори бавно и ясно:
— Не разбирам Дуейн, нито какво е да живееш под контрола му и да се бориш да се освободиш, но още първата нощ, в която се срещнахме, видях в очите ти чувство, което наистина разбирам. Знам какво е да искаш повече и да се чувстваш непълен без него. Ами ако ни е отредено да сме заедно? Ако всичко, което сме преживели досега, има една-единствена цел — да се подготвим един за друг? Аз съм бог, един от дванайсетте Олимпийци. Кой би могъл да познава по-добре от мен заплетените нишки, които мойрите могат да изпредат?
Очите й се втренчиха остро в неговите и Аполон подбра внимателно думите си:
— Аз съществувам от много отдавна и в по-голямата част на това съществуване съм живял в яркия блясък на страстта и лекомислието. Да, направил съм някои добрини. Дадох на древния свят лечението, музиката и светлината, но това някак не бе важно за мен. Винаги съм се чувствал гладен. Опитвах се да заситя този глад по начина, по който го правят много мъже, смъртни и безсмъртни. Любих се и воювах безкрай. Сякаш се опитвах да запълня пустотата вътре в себе си.
— Аполоне, аз… — започна Памела, но той поклати глава.
— Не, това са неща, които трябва да знаеш. Няма да се преструвам, за да те спечеля. Не искам никакъв фалш помежду ни. Трябва да ме видиш такъв, какъвто съм, ако искаш да ме приемеш. Казах ти, че не съм познавал любовта, преди да срещна теб. Нещо повече. Не вярвах, че любовта съществува. В края на краищата, векове наред бях живял без нея и въпреки това бях опитал всички плътски наслади. Очевидно любовта не беше нищо повече от преструвка, в която смъртните се вкопчват. Богът на светлината няма какво да прави с тази преструвка. Не можех да я почувствам! Нямах нужда от нея! Не вярвах в нея!
Той замлъкна и най-после си позволи да я докосне бързо, отмятайки встрани тъмния кичур на късата й лъскава коса.