Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
След двайсет и осем минути стигаме при каруцата дълбоко в гората и чуваме Бум.
— Поздравления, войнико — казва госпожа Койл, когато стигаме лагера. — Току-що произведе първия изстрел на последната битка.
29
Дейността по разпитите
Тод
Жената е завързана за метална рамка, ръцете й са вдигнати високо над главата, китките събрани, стегнати за пречките.
Изглежда така, сякаш ще се гмурка в дълбоко езеро.
Цялото й лице е в кръв, смесена с вода.
— Сега ще си го получи — обажда се Дейви.
Но гласът му е странно тъжен и тих.
— Още един път питам, женска ми приятелко — казва господин Хамър иззад гърба на жената. — Кой постави бомбата?
Избухна първата бомба след едномесечното мълчание, последвало акцията срещу затворите, унищожи водната помпа над източните ниви.
После се започна.
— Не знам — отвръща жената, гласът й и изневерява, тя кашля и се дави. — Не съм напускала Хейвън от…
— Какво не си напускала? — казва господин Хамър. Сграбчва рамката, навежда я напред, като потапя главата на жената напълно в широк съд с вода и я задържа така, докато тя не започва да се мята бясно на каишите, с които е вързана.
Навеждам очи към краката си.
— Вдигни глава, Тод, ако обичаш — казва Кметът, застанал зад гърба ни. — Как иначе ще се научиш?
Вдигам глава.
Намираме се зад полупрозрачно огледало в малка стая, разположена точно до Арената на Въпроса, а тя пък представлява чисто и просто стая с голи бетонни стени и още няколко скрити зад огледала стаички край нея. Дейви и аз седим един до друг на къса пейка.
Гледаме.
Господин Хамър вдига рамката. Жената излиза от водата, бори се за въздух, виси на каишите.
— Къде живееш? — сега господин Хамър е почти непрекъснато усмихнат с най-гнусната си усмивка.
— В Ню Прентистаун — хърка жената. — В Ню Прентистаун.
Правилно — отвръща господин Хамър и наблюдава как жената се закашля толкова силно, че повръща върху гърдите си. После взема кърпата, хвърлена до себе си, и нежно изтрива лицето й, почиства колкото може повече повръщано.
Жената хърка и се бори за въздух, но очите й не изпускат господин Хамър, докато той я бърше.
Това я плаши повече от изтезанието.
— Той защо постъпва така? — пита Дейви.
— Как? — пита Кметът.
Дейви свива рамене.
— Ами, прави се на… и аз не знам, на добър.
Не казвам нищо. Държа вън от Шума си спомена за това как Кметът сложи пластири на раните ми през първия ми ден в Хейвън.
Преди толкова месеци.
Чувам как Кметът променя стойката си, издава звуци, за да прикрие Шума ми и Дейви да не го чуе.
— Ние не сме зверове, Дейвид. Не вършим всичко това за удоволствие.
Гледам господин Хамър, гледам усмивката му.
— Така е, Тод — обажда се Кметът. — Капитан Хамър може и да демонстрира известен ентусиазъм, който навярно ти се струва неуместен, но нека да признаем, резултатите, които постига, са смайващи.
— Свести ли се? — пита господин Хамър жената. Чуваме гласа му чрез уредбата, монтирана между двете стаи. Тя видоизменя странно звука, кара те да се чувстваш така, сякаш гледаш видеозапис, а не нещо истинско.
— Съжалявам, че трябва да продължа да те разпитвам — казва господин Хамър. — Всичко ще приключи в момента, в който ти решиш.
— Моля ви — прошепва жената. — Моля ви, не знам нищо.
И започва да плаче.
— Господи — полугласно промърморва Дейви.
— Врагът прилага различни номера, за да спечели симпатиите ни — казва Кметът.
Дейви рязко се извръща.
— Значи това сега е номер?
— Почти сигурно е, че е номер.
Не свалям очи от жената. Не е номер.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, мисля.
— Така, така — процежда Кметът.
— Ти контролираш нещата — казва господин Хамър, без да спира да обикаля жената. Тя обръща глава, за да го следи с поглед, но няма голяма свобода на движение заради каишите и рамката. А господин Хамър умишлено се движи точно на ръба на полезрението й. Държи я непрекъснато извън равновесие, мисля. Плаши я.
Защото, разбира се, господин Хамър няма Шум.
Аз и Дейви обаче имаме.
— Тя чува само неясно шумолене, Тод — обажда се Кметът, прочел въпроса ми. — Виждаш ли металните скоби, които стърчат от рамката от двете страни на главата й?