Пленница на короната

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1476_

Синът ми Едуард е на три години и е освободен от детската стая; съблича дългите роклички и носи истински дрехи на момче. Поръчвам на шивача на Ричард да му ушие миниатюрни копия на тъмните елегантни костюми на баща му и аз лично го обличам всяка сутрин, нанизвайки връзките през прорезите на ръкавите, нахлузвам ботушите му за езда на малките му крачета, и му казвам да тропа с крака. Скоро косата му ще трябва да се подстриже, но през всяка сутрин на това лято аз сресвам с четка златистокафявите му къдрици над бялата му дантелена яка и ги навивам около пръстите си. Всеки месец се моля да дойде ново дете, което да бъде негов брат, моля се дори за момиче, ако такава е волята Божия. Но минава месец след месец, а месечните ми неразположения все така идват и никога не ми прилошава сутрин, и никога не чувствам онова прекрасно прималяване, което подсказва на една жена, че очаква дете.

Посещавам билкарка, викам лекар. Билкарката ми дава отвратителни отвари за пиене и торбичка с билки, която да нося на врата си, лекарят ми казва да ям месо дори в петъците, и ме предупреждава, че по предразположение съм студена и суха, и трябвало да стана гореща и влажна. Почетните ми дами ми разправят шепнешком, че знаели за някаква знахарка, жена, която притежавала сили не от този свят; тя можела да предизвика зачеване, можела да накара бебе да се разтопи и изчезне, да призове буря, да предизвика вятър, като изсвири с уста — на това място ги карам да млъкнат.

— Не вярвам в такива неща — казвам твърдо. — Не мисля, че такива неща са възможни. А ако бяха, щяха да са против Божията воля, и извън познанията на човека, и аз не искам да имам нищо общо с тях.

Ричард никога не се оплаква, че идването на следващото ни дете се бави. Но той знае, че е плодовит мъж; знам, че има две деца, родени, преди да се оженим, а е възможно да има и още. Брат му, кралят, има копелета, пръснати из трите кралства, и е станал баща на седем деца с кралицата. Но Ричард и аз имаме само едно: скъпоценният ни Едуард, и трябва да се запитам как кралицата ражда толкова много бебета от единия брат, докато аз се сдобивам само с едно; дали тя знае неща извън Божията воля и мъдростта на човека?

Всяка сутрин, в която вървя покрай външната стена към кулата, където е детската стая на Едуард, чувствам как сърцето ми започва да бие малко по-бързо от страх, че може да е болен. Той изкара детските болести, дребните му бели зъбки поникнаха, той расте, и въпреки това вечно се тревожа за него. Той никога няма да бъде як и едър мъж като чичо си, краля. Ще прилича на баща си — жилав, нисък, с крехко телосложение. Баща му е успял да стане здрав и силен чрез постоянни упражнения и суров живот, така че може би Едуард също може да стане силен. Обичам го безрезервно, и не бих могла да го обичам повече, ако по волята на съдбата бяхме бедно семейство без нищо, което да оставим на един син. Но ние не сме. Ние сме представители на знатен род, най-изтъкнатата фамилия на Севера, и аз не мога да забравя, че той е единственият ни наследник. Ако го изгубим, тогава ще изгубим не само сина си, но също и шанса си за бъдещето, и солидното състояние, което Ричард е натрупал, сливайки земите, подарени от неговия брат, краля, с моето огромно наследство, ще бъде напълно пропиляно, разпръснато между нашите родственици.