Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Явно всяка стара къща трябва да си има привидение — подметна тя.
— Точно така — потвърди Джулия. — Хората точно това очакват. Ако си нямахме призрак, щеше да се наложи да измисля. Такъв исторически хотел, а да си няма призрак! Той е толкова необходим за гостите, колкото и чистите кърпи. — Приведе се напред и прошепна: — Нашето привидение дори си има име, Роуз Монтраше. Тя и семейството й живеели тук в началото на двайсети век. Тя е изобразена на портрета, окачен до библиотеката във фоайето — младата жена с бледа кожа и тъмна коса. Виждали ли сте го?
Касандра поклати глава.
— О, трябва да го видите на всяка цена! — възкликна Джулия. — Портретът е дело на Джон Сингър Сарджънт няколко години, преди да нарисува сестрите Уиндъм.
— Наистина ли? — Касандра усети как кожата й изстива. — Оригинал на Джон Сингър Сарджънт?
— Невероятно, нали? Поредната тайна на къщата. Самата аз осъзнах стойността на картината едва преди няколко години. Беше дошъл човек от „Кристис“ за друга картина и забеляза този портрет. Това е моето Златно яйце, но едва ли някога бих се разделила с картината. Нашата Роуз е била красавица, а е имала толкова трагична съдба! Крехко дете, превъзмогнало лошото си здраве, но загинало само на двайсет и четири при трагичен инцидент. — Джулия въздъхна романтично. — Приключихте ли със закуската? Елате да ви покажа картината.
* * *
Осемнайсетгодишната Роуз Монтраше наистина беше красавица: бяла кожа, облак тъмна коса, сресана назад на свободна плитка, и сочна гръд, толкова модна навремето. Сарджънт беше прочут със способността си да забелязва и да запечатва на платното характера на онези, които му позираха, а погледът на Роуз преливаше от чувства. Червените й устни бяха спокойно отпуснати, но бдителният й поглед беше прикован върху художника. Сериозното й изражение съвпадаше с всичко, което Касандра си беше представяла за едно дете, прекарало детството си в плен на своето крехко здраве.
Касандра се приведе по-близо до картината. Композицията на портрета беше интересна. Роуз седеше на канапе с книга в скута. Диванът беше извит странично на рамката, така че Роуз се намираше в дясната предна част на картината, а зад нея имаше зелена стена без почти никакви детайли. Стената беше така изобразена, че изглеждаше бледа и мъхеста, по-скоро импресионистична, отколкото в типичния за Сарджънт реалистичен стил. Понякога художникът използваше някои импресионистични техники, но тази бе някак по-лека, отколкото в другите му творби. Датата на картината беше 1906 година, немного преди той завинаги да престане да рисува портрети. Може би още тогава му беше омръзнало да изобразява физиономиите на богаташите.
— Красива е била, нали? — попита Джулия и се приближи откъм рецепцията.
Касандра кимна, без да отмества поглед.
— Виждам, че омагьоса и вас. Вече разбирате защо толкова държах да превърна нея в нашия дух. — Тя се засмя и едва тогава забеляза, че Касандра не се смее. — Добре ли сте? Струвате ми се малко пребледняла. Чаша вода?
Касандра поклати глава.
— Не, добре съм, благодаря. Просто картината… — Тя стисна устни и се чу да казва: — Роуз Монтраше е моята прабаба.
Веждите на Джулия рязко се извиха.
— Научих неотдавна — усмихна се Касандра притеснено. Макар да казваше истината, се почувства като актьор, който изговаря реплики от сапунен сериал, от лош сапунен сериал. — Извинете. За пръв път виждам нейно изображение. Най-неочаквано всичко стана съвсем истинско.
— О, миличка, ужасно ми е неприятно да ти го съобщя, но се боя, че грешиш. Роуз не би могла да ти бъде прабаба, не би могла да бъде ничия прабаба, защото единственото й дете е починало, когато самата тя на практика е била още дете.
— От скарлатина.
— Горкичкото ангелче, само на четири годинки… — Джулия метна кос поглед към Касандра. — След като знаете за скарлатината, значи знаете, че дъщерята на Роуз е починала.
— Знам, че хората така смятат, обаче знам и че не се е случило. Не е възможно.
— Виждала съм надгробната плоча в гробището — меко каза Джулия. — С толкова поетичен, толкова тъжен надпис. Мога да ви заведа, ако искате.
Касандра усети как бузите й пламват, както ставаше винаги щом се усетеше въвлечена в спор.
— Може и да има надгробен камък, но там не е погребано малко момиченце. Поне не Айвъри Монтраше.
Изражението на Джулия се колебаеше между заинтересованост и загриженост.