Колекционерът на кости
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Lincoln Rhyme #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543890507
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на кости». Краткое содержание книги:
По улиците броди демоничен убиец, известен като Колекционера на кости. Мъчителна смърт дебне неговите жертви.
В екип с красивата полицайка Амелия Сакс стъпка по стъпка Линкълн Райм прониква в лабиринта от улики с надеждата да предотврати поредното чудовищно престъпление. Бясната надпревара с времето се превръща в битка на два интелекта, защото Колекционера е хитър, интелигентен и… добре познава Райм!
Джефри Дивър е един от признатите майстори в криминалния жанр. Романът „Колекционерът на кости“ е екранизиран с участието на Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли.
- Извинете - каза някой наблизо.
Обърна се и видя Питър Тейлър, облегнат на едно гинково дърво.
- Ще ми отделите ли една минутка?
Сакс тръгна до него по тротоара.
- Да?
Той се облегна на една каменна стена и неловко приглади косата си назад. Сакс си спомни колко много мъже бе поставяла в неудобно положение само с една дума или с поглед. Помисли си, както много пъти: „Какво мощно оръжие е красотата.“
- Вие сте му приятелка, нали? Имам предвид, че работите заедно с него, но ѝ същото време сте му и приятел.
- Да. Предполагам.
- Познавате ли този мъж, който току-що влезе?
- Май се казва Бъргър. Лекар е.
- Каза ли откъде е?
- Не.
Тейлър вдигна очи към прозореца на Райм:
- Чували ли сте за организацията „Лете“?
- Не, а, чакайте... Това е група привърженици на евтаназията, нали?
Тейлър кимна:
- Познавам лекарите на Линкълн и никога не съм чувал за Бъргър. Подозирам, че е от тях.
- Какво?
„Все още смята да се свърже с тях...“
Ето за какво ставаше дума.
- Той... говорил ли е сериозно за това преди?
- О, да. - Тейлър въздъхна и вдигна поглед към мът- ното небе. - Да. - Погледна значката с името ѝ. - Полицай Сакс, загубил съм часове Да го разубеждавам. Дни. Но работя с паралитици от години и знам колко са упорити. Може вас да послуша. Поговорете с него. Мислех си... Бихте ли могли?...
- О, по дяволите, Райм - промърмори тя и се втурна обратно, преди лекарят да се доизкаже.
Размина се с Том точно когато затваряше вратата. Избута го:
- Забравих си бележника.
- Какво...?
- Веднага си тръгвам.
- Не трябва да го безпокоиш. Иска да остане насаме с лекаря си.
- Няма да се забавя и секунда.
Преди Том да се усети, тя вече бе изкачила стълбите.
Болногледачът сигурно знаеше какво става вътре, защото се затича след нея, взимайки по три стъпала наведнъж. Тя обаче бе спечелила преднина и влезе при Райм, преди Том да успее да се качи.
Нахълта, за най-голяма изненада на Райм и лекаря, който седеше със скръстени ръце до масата. Сакс затвори вратата и заключи. Том започна да тропа. Бъргър се обърна към Сакс с искрено учудване.
- Сакс! - изръмжа Райм.
- Искам да поговорим.
- За какво?
- За теб.
- По-късно.
- Колко по-късно, Райм? - попита саркастично тя. - Утре? Другата седмица?
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да си запиша среща при теб, може би следващата сряда. Ще ти бъде ли удобно? Ще бъдеш ли „на разположение“?
- Сакс...
- Искам да поговорим. Насаме.
- Не.
- Тогава ще използвам по-груби мерки. - Сакс пристъпи към Бъргър. - Арестуван сте. По обвинение в съучастничество в самоубийство.
Белезниците щракнаха около китките на лекаря.
Сградата приличаше на църква.
Карол Ганц лежеше на пода в мазето. Само един сноп светлина падаше върху стената, осветявайки потъмняла икона на Исус и няколко мухлясали сцени от Библията. Насред стаята бяха поставени пет-шест малки столчета (за учениците от неделното училище, както предположи тя).
Все още беше с белезници и запушена уста. Похитителят я бе завързал с еднометрово въже за някаква тръба, която минаваше покрай стената.
На високата маса наблизо се виждаше горната част на масивна стъклена кана.
Ако успееше да я бутне на земята, можеше да среже въжето със стъклата. Масата изглеждаше извън обсега ѝ, но Карол все пак легна на земята и започна да пълзи към нея като гъсеница.
Сети се за Пами, когато беше бебе, как се търкаляше на леглото между нея и Рон; сети се за детето си, самичко в онова ужасно мазе, и започна да плаче.
„Пами, Мечо Пух, портмоне...“
За момент се отпусна на земята. Само за момент. Искаше ѝ се никога да не беше напускала Чикаго.
„Не, стига с тези мисли! Стига си се самосъжалявала! Точно така трябваше да направиш. Заради Рон. Заради себе си. Той щеше да се гордее с теб.“ - Кейт ѝ го беше повтаряла хиляди пъти и тя го вярваше.
Опита отново. Успя да приближи краката си по-близо до масата.
Беше изтощена, мислите ѝ - замъглени.
Гърлото ѝ бе пресъхнало, раздразнено от вонята на плесен.
Премести се малко по-напред и се отпусна на една страна, за да си поеме въздух. Не сваляше очи от масата. Задачата ѝ изглеждаше неизпълнима. „Каква полза има?“ - помисли си тя.
Какво ли си мислеше Пами сега?
„Мръсник - помисли си Карол. - Ще те убия заради това, което ни причини.“