Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
-Да.
– И така, да поговорим за работата ти... Не можеш да работиш като хамалин и аз ти предлагам скромна служба, която ще ти осигурява средства за живот, без да си в тежест на никого.
– Приемам предварително... Доверявам ти се напълно и съм сигурен, че ще ме водиш към щастието.
– Е, добре тогава! Веднага ще ти уредя работа при моя шеф, господин Мартели... Повече от шест месеца ти пазя място при него. Ще получаваш хиляда и осемстотин франка. Повярвай ми, бедни ми приятелю, стой в сянка, не се опитвай да властваш и ще изживеем приятни мигове.
Двамата братя отидоха при собственика на кораби, който посрещна Филип много добре и беше очарован, че му помага, като го взема на работа.
– Скъпи Мариус, настанете това момче на подходяща служба. Тук има много работа и ни трябват умни и дейни служители. Обичам тези, които ми служат вярно.
Мариус натовари брат си с част от кореспонденцията, която бе доста голяма. От този миг за Филип започна спокоен живот. Дните си прекарваше в бюрото; вечерите – в тихия дом на младото семейство. Вземаше Жозеф на колене и си играеше с него цели часове. Фин успя да наеме стая на четвъртия етаж и я подреди за младежа. Живееха заедно: Филип ядеше и спеше у брат си, не излизаше никога и сякаш се чувстваше удобно само в този домашен уют.
Седмиците минаваха, изпълнени с приятни мигове и нежност. Ако човек видеше това толкова сплотено и щастливо семейство, никога не би предположил какви силни вълнения бе преживяло преди няколко месеца. Вечерите бяха спокойни, пълни с топлота и приятелски разговори.
Понякога обаче Филип възвръщаше някогашния си рязък и раздразнителен тон. Когато си спомнеше за господин Дьо Казалис, той се поболяваше; казвате, че ще го накара да върне заграбеното.
– Ние сме страхливци – сподели една вечер с Мариус той. – Не умеем да си отмъщаваме. Ще отида да ударя плесница на този човек и да му поискам богатството на сина си.
Този внезапен гняв на брат му плашеше Мариус, чийто спокоен и справедлив разум преценяваше положението по-хладнокръвно.
– Какво ще постигнеш с това, ако удариш плесница на врага си? Ще нареди отново да те тикнат в затвора и това е всичко.
– Но този човек е крадец! Той задържа пари, които не му принадлежат, може би ги прахосва. Ах, щастливец си, Мариус, , че можеш да мислиш за тези неща, без да се гневиш! Как искам да му отнема имотите, които по право принадлежат на Жозеф!
– Моля те, не върши повече необмислени постъпки. Живеем спокойно, не разваляй щастието ни.
– Е, какво? Искаш заради сина си да се откажа от наследството на майка му ли?
– Ами предпочитам да се откажеш от наследството поне засега, отколкото да те оставя отново да смутиш живота ни. Да се задоволим със самоотбрана, да не атакуваме! Още сме слаби и ще бъдем победени при първия сблъсък.
– Бих искал синът ми да е богат и силен. И ако нямам амбициозни планове за себе си, то поне имам такива за неговото бъдеще.
– Синът ти е щастлив, ние го обичаме и ще го възпитаваме като честен човек. Повярвай ми, той няма нужда от нищо, може би ще бъде достоен за съжаление, ако направиш от него богат наследник.
Такива разговори се водеха често между Филип и брат му. Мариус чувстваше, че господин Дьо Казалис бе твърде силен, за да го победят; бе разбрал, че бившият депутат отново ще нападне при първия удобен случай, и искаше да запазят всичките си сили за отбраната. Най-съкровеното му желание бе чичото на Бланш да забрави за съществуването на Жозеф и Филип.
Впрочем много бяха причините, поради които Мариус увещаваше брат си да се откаже от претенциите си. Страхуваше се, че ако стане богат, той може отново да обезумее. Освен това си мечтаете племенникът му да стане служител като него и да води същия спокоен живот. Често си мислеше: "Това дете ще бъде бедно и щастливо като мен, ще намери една Фин, която ще му носи щастието, което изпитвам аз." Дълбоко в себе си бе решил, че няма да иска от господин Дьо Казалис нито су.
Когато Филип настояваше да предприемат нещо, той му говореше за Бланш, казваше му, че един скандал би убил това нещастно момиче, а той бе неизбежен, понеже господин Дьо Казалис нямате да позволи да му измъкнат неколкостотин хиляди франка, без да вдигне на крак цяла Марсилия. Така той задържате брат си да не действа и го възпираше от скандал, който би могъл да причини непоправими нещастия.
Накрая Мариус успя да докаже на Филип, че още не бе настъпил часът за отмъщение и търсене на наследството. Оттогава животът на семейството стана още по-спокоен. Само едно нещо го тревожеше: чувстваше, че господин Дьо Казалис обикаля наоколо тайно; това ги караше да се сплотяват още повече, за да предпазят малкия Жозеф от евентуално покушение, което ги плашеше.