Японският любовник

В този момент някой бутна полуотворената врата и подаде срамежливо глава. Беше Кирстен.

Ирина се изправи и Кирстен я прегърна въодушевено, както винаги правеше за поздрав.

– Къде е Алма? – попита тя.

– На небето – бе единственият отговор, който хрумна на Ирина.

– Кога ще се върне?

– Тя няма да се върне, Кирстен.

– Никога вече?

– Никога.

Сянка на тъга и безпокойство пробягна по наивното лице на Кирстен. Тя свали очилата си, избърса ги с края на тениската си, отново си ги сложи и приближи лице към Ирина, за да я вижда по-добре.

– Сигурна ли си, че няма да се върне?

– Сигурна съм. Но тук имаш много приятели, Кирстен, ние всички много те обичаме.

Жената ѝ направи знак да почака и тръгна, клатейки се на плоските си стъпала, по коридора към къщата на шоколадовия магнат, където се намираше клиниката за болката. Върна се след петнайсет минути с раницата си на гръб, задъхана от бързането, което не се отразяваше добре на прекалено голямото ѝ сърце. Затвори вратата на апартамента, заключи я, дръпна внимателно завесите и с пръст на устата даде знак на Ирина да мълчи. Накрая ѝ подаде раницата си и зачака с ръце на гърба и съучастническа усмивка, люлеейки се на пети. "За теб", каза.

Ирина отвори раницата, видя закрепените с ластици пакети и веднага разбра, че това са писмата, които Алма редовно бе получавала и които двамата със Сет толкова дълго бяха търсили – писмата от Ичимей. Значи, не бяха пропаднали завинаги в някой банков сейф, както се страхуваха, а се намираха на най-сигурното място на света – в раницата на Кирстен. Ирина разбра, че Алма, предчувствайки смъртта си, бе освободила Кирстен от отговорността да ги пази и ѝ бе обяснила на кого да ги предаде. Защо на нея? Защо не на сина си или на внука си, а на нея? Изтълкува го като посмъртно послание на Алма, неин начин да ѝ каже колко я обича, колко ѝ вярва. Ирина усети как нещо в гърдите ѝ се счупи със звук на строшена пръстена делва и как благодарното ѝ сърце расте, разширява се и тупти като прозрачна актиния в морето. Пред този знак за приятелство тя се почувства зачетена както в невинните си години; чудовищата от миналото ѝ започнаха да отстъпват и ужасяващата власт на видео записите, направени от нейния пастрок, се смали до това, което в действителност беше: мърша за анонимни същества, без самоличност и душа, импотентни.