Японският любовник

В петък Ирина Базили пристигна рано в "Ларк Хаус", за да надникне при Алма, преди да е започнала смяната си. Алма вече не се нуждаеше от нея за обличането, но беше благодарна на момичето, когато се отбиваше в апартамента ѝ, за да споделят първата чаша чай за деня. "Омъжи се за моя внук, Ирина; ще направиш голяма услуга на цялото семейство Беласко", повтаряше ѝ тя. Редно бе Ирина да ѝ обясни, че не успява да преодолее ужаса си от миналото, но не можеше дори да спомене за това, без да умре от срам. Как да каже на старата жена, че уродливите създания в паметта ѝ, обикновено свити в бърлогите си, вирваха змийските си глави, когато си помислеше да легне с внука ѝ. Сет разбираше, че не е готова да говори, и престана да я притиска, докато се посъветват с психиатър; засега беше достатъчно да му се довери. Можеха да почакат. Ирина му бе предложила лечебна езда: да гледат заедно заснетите от пастрока ѝ видео касети, които все още циркулираха в пространството и щяха да продължат да я карат да страда до последния ѝ дъх, но Сет се боеше, че веднъж пуснати на свобода, уродливите създания ще станат неконтролируеми. Неговото лечение се състоеше в това да действа постепенно, с любов и усмивка, така че двамата напредваха като в танц с две стъпки наш ред, една назад; вече спяха в едно легло, а понякога, се събуждаха прегърнати.

Тази сутрин Ирина не завари Алма в апартамент та ѝ, нямаше я и чантата за тайните похождения, нито копринените ѝ нощници. За пръв път липсваше и портретът на Ичимей. Очевидно и колата ѝ нямаше да е на паркинга, но Ирина не се разтревожи, защото Алма стъпваше вече по-уверено и. Защото реши, че Ичимей я чака. Нямаше да е сама, В събота Ирина не беше на смяна в "Ларк Хаус" и спа до девет часа – лукс, който можеше да си позволи, откакто живееше със Сет и бе преустановила къпането на кучета. Той я събуди с голяма чаша кафе с мляко и седна до нея на леглото да планират деня. Идваше от гимнастическия салон, прясно изкъпан, с влажна коса и все още загрят от упражненията, без да предполага, че този ден няма да има планове с Ирина, а ще бъде ден за сбогуване. В същия момент телефонът иззвъня; обаждаше се Лари Беласко, за да съобщи на сина си, че колата на баба му се е изпързаляла на един селски път и е паднала в петнайсетметрова пропаст.

– Сега е в интензивното на Централната болница в Марин – добави той.

– Зле ли е? – попита ужасен Сет.

– Да. Колата ѝ е напълно унищожена. Не знам какво е търсела майка ми по ония места.

– Сама ли е била, татко?

– Да.

В болницата завариха Алма будна и в съзнание, въпреки опиатите, които капеха във вената ѝ и които според лекаря биха нокаутирали магаре. Бе понесла катастрофалния удар без никаква преграда. При по-тежък автомобил нараняванията вероятно щяха да бъдат по-леки, но лимоненозеленият ѝ смарт се бе разпаднал и тя, завързана за седалката с предпазния колан, беше направо сплескана. Докато останалите членове на семейство Беласко плачеха в чакалнята, Лари обясни на Сет, че съществува една крайна мярка: да разрежат Алма от горе до долу, да върнат изместените органи на местата им и да я държат отворена няколко дни, докато инфекцията отслабне и стане възможно да се пристъпи към хирургическа намеса. След това можело да се мисли за операция на натрошените кости. Рискът, огромен дори при млад човек, беше много по-голям при пациент на повече от осемдесет години като Алма; хирургът, който я бе приел в болницата, не се осмеляваше да опита. Катрин Хоуп, която незабавно пристигна заедно с Лени Бийл, бе на мнение, че подобна интервенция ще е жестока и безполезна; трябвало само да се погрижат Алма да се чувства максимално удобно и да я чакат да си отиде, което щяло скоро да стане. Ирина остави семейството да обсъжда с Кати дали да не преместят Алма в Сан Франциско, където има по-големи възможности, и тихо влезе в стаята на Алма.