Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Направих го в знак на почит към нея – с висок глас го прекъсна Соме. – Никога не е изглеждала по-красива. Беше един вид поклон към нея, към нас. Тя бе моята муза. Ако мръсниците не могат да го разберат, майната им и толкоз. Журналистите в тази страна са по-долни от най-долните отрепки. За всеки съдят по себе си.
– В деня, преди Лула да умре, са ѝ били изпратени чанти...
– Да, от моите бяха. Изпратих ѝ по една от тези – каза Соме и посочи снимката с върха на новата си цигара. – Със същия куриер пратих и дрехи на Дийби Мак.
– Той беше ли ги поръчал, или...
– Рекламни подаръци, драги – поясни Соме. – В името на добрия бизнес. Няколко суичера с качулки от конфекцията и разни аксесоари. Никога не е загуба да подаряваш на знаменитост.
– Той облече ли ги някога?
– Не знам – отвърна Соме, понижил леко тона. – Имах си други грижи на главата следващия ден.
– Видях го в ютюб да носи суичер с качулка с капси по него, ето такива – каза Страйк и посочи гърдите на Соме. – Във формата на юмрук.
– Да, този беше един от тях. Значи някой му ги е препратил. На единия имаше юмрук, на другия пистолет, а на гърба им беше изписан текст от негови песни.
– Лула говори ли с теб за това, че Дийби Мак ще отседне в апартамента под нейния?
– О, да. Но не беше достатъчно въодушевена от това. Все ѝ казвах: миличка, ако за мен беше написал три песни, щях да го чакам гол зад вратата му, като пристигне. – Соме издиша две успоредни струи дим от ноздрите си и погледна изкосо Страйк. – Харесвам ги едри и грубовати – добави. – Но не и Кукувицата. Сам виждаш с какъв се хвана. Повтарях ѝ: ти си тази, дето направи такъв голям въпрос от откриването на корените си, намери си едно свястно чернокожо момче и се задоми. Дийби щеше да е идеален за нея. Защо не? В последното шоу за сезона я накарах да мине по подиума под звуците на „Момиче с грозно лице“ на Дийби. „Наистина хубаво ти е тялото, но виж си мутрата в огледалото. Погледни се, че си кръгла нула. Момиче, нямаш нищо общо с Лула.“ Дъфийлд беше крайно недоволен.
Соме пуши един миг мълчаливо с поглед към стената със снимки.
– Къде живееш, някъде наблизо ли? – попита Страйк, макар да знаеше отговора.
– Не, на Чарлс Стрийт в Кенсингтън – отвърна Соме. – Преместих се там миналата година. Далеч е от Хакни, няма спор, но вече ставаше глупаво, трябваше да се махна оттам. Твърде много разправии и побоища. Аз съм израснал в Хакни – обясни той. Тогава бях никому неизвестният Кевин Оусу. Смених си името, когато напуснах дома. Като теб.
– Аз никога не съм бил Рокъби – уточни Страйк и обърна нова страница в бележника си. – Родителите ми не са били женени.
– Това всички го знаем, драги – подхвърли Соме не без известна злоба. – Обличах твоя старец за снимки в „Ролинг Стоун“ миналата година: прилепнал костюм и омачкано бомбе. Виждаш ли го често?
– Не – отговори Страйк.
– Не, разбира се, ще го накараш да изглежда стар – позасмя се Соме. Той се разшава на стола си, запали нова цигара, стисна я между устните си и примижа към Страйк през стелещия се ментолов дим.
– Защо говорим за мен всъщност? Хората често ли ти разправят житейските си истории, като извадиш този бележник?
– Случва се.
– Не си ли искаш чая? Не те виня. И аз не знам защо я пия тази гадост. Баща ми би получил удар, ако поиска чай, а му поднесат това.
– Семейството ти още ли е в Хакни?
– Не съм проверявал – промърмори Соме. – Не си говорим. Аз практикувам онова, което проповядвам.
– Защо според теб Лула е променила името си?
– Защото и тя като мен мразеше проклетото си семейство. Не искаше вече да е свързана с тях.
– Защо тогава е избрала фамилия като на чичо си Тони?
– Той не е прочут. А комбинацията звучи добре. И Дийби не би могъл да напише „Двойно Л, бъди моя“, ако беше Лула Бристоу.
– Чарлс Стрийт не е много далеч от Кентигърн Гардънс, нали?
– На двайсет минути пеша е. Исках Кукувицата да се премести при мен, когато каза, че повече не изтрайва в старото си жилище, но тя не пожела. Избра вместо това онзи петзвезден затвор само и само да избяга от репортерите. Те я принудиха да иде там. Те носят отговорността.
Страйк си припомни думите на Дийби Мак „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“.
– Заведе ме да видя къщата. Мейфеър, пълен с богати руснаци и араби и с негодници като Фреди Бестигуи. Казах ѝ: миличка, не можеш да живееш тук с тоя мрамор навсякъде, не е шик при нашия климат, все едно да обитаваш собствената си гробница... – Помълча малко, после продължи: – Няколко месеца живя в пълен кошмар. Някой я дебнеше, пъхаше писма в пощенската кутия на входната ѝ врата в три часа през нощта, будеше я. Нещата, които описваше, че ще ѝ стори, я плашеха. После се раздели с Дъфийлд и репортерите вече бяха непрестанно пред дома ѝ. Откри, че подслушват всичките ѝ разговори. Отгоре на всичко си втълпи, че трябва да намери оная кучка майка си. Твърде много ѝ се събра. Искаше да се махне от всичко, да се усеща в безопасност. Настоявах да се премести при мен, но не, отиде и купи оня проклет мавзолей.