Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Мострите от фасове и другите боклуци, които бях събрал в колибата при Мон Терибъл, не бяха еднозначни доказателства. Сигурен бях в това – все пак бяха изминали седем години. След престоя на Жорж Пелтие в колибата през 1980 година, там са отсядали доста хора, а и немалко влюбени са ходили в неделните дни. Трябваше да се върна на отправната точка, нямах друг избор. Трябваше да намеря Жорж Пелтие...
Безброй нощи бяха нужни, за да ме приемат несретниците на Безансон. Картината на нощния Безансон може и да ви развесели. Пияниците на един провинциален град са елемент от фолклора... Шепа мъже, които не са особено лоши и са добре познати на полицията. Почти симпатични местни джебчии...
Не вярвайте на първото впечатление! Мога да ви кажа, че да си клошар в Безансон, заслужава уважение. Представете си да спите под някой кашон зиме и лете в най-студения град на Франция! Че там няма и метро. А чакалнята на гарата е затворена нощно време. Прекарах с тези хора само времето от януари до март 1988 година и си мислех, че ще пукна от студ.
Прибирах се премръзнал в ранни зори и прекарвах по три часа в горещата баня, от която излизаше пара. Едва дишах. Вярвате ли ми? Виждате, че не крадях парите на баба Карвил дори през осмата година от разследването. И всичко това за какво? Оставям вие да отсъдите...
Старите улични другари на Жорж и наркоманите, с други думи – целият елит на нощното общество на Безансон, ми потвърдиха, че Жорж Пелтие се е появявал и след 23 декември 1980 година. Жив и здрав. Бил слязъл от планината и не бил по-смачкан от преди, макар че някакъв еърбъс без малко не се разбил върху главата му. Не носел гривничка на китката си. Бил все така мълчалив. Останал шест месеца в Безансон и подновил магариите си. Занимавал се главно с пласиране на наркотици. После духнал към Париж, за да не го сгащят ченгетата. Или брат му Огюстен. Не се боял толкова от полицията, колкото от нравоученията и натякванията на брат си. Тук ще добавя една подробност. Жорж Пелтие не слязъл от планината с кучето си. Е, все беше нещо... Само че Огюстен се бе излъгал. Кучето му не е било мъник, а белгийско овчарско куче. Мъжкар. Размер XXL. Гигантско куче според приятелчетата му. Невъзможно бе да се погребе в гроб като този до колибата. Освен ако не го е нарязал на парчета, но кой би направил подобно нещо с кучето си? Ще предпочете да изкопае голяма дупка. Още една мистерия около този гроб!
Не се бойте. Нямах намерение да абдикирам. Трябваше само да открия следите на Жорж в джунглата от смахнати личности и несретници в огромния Париж. Назим също се присъедини към търсенето. Последваха още три месеца разследване. На пълен работен ден. Плюс обявите. Всячески любезничех с ченгетата, със социалните служби при кметствата, ходех по всякакви домове за бедняци. Обикалях нощно време по улиците с фенер и снимката на Жорж, който стоеше усмихнат пред коледната елха у Огюстен. Най-последната снимка, която брат му успя да открие. Работата ни беше професионална. Методична и педантична... Стъпка по стъпка... Срещи с измета на обществото. Обичах тази част от работата си на частен детектив. Матилд дьо Карвил беше права. За да откриеш нещо, са необходими време и пари. И двете. Спестявам ви подробностите. С Назим попаднахме на следите на Жорж Пелтие благодарение на някой си Педро Рамос. Срещнах го през юни 1989 година на панаира в Трон, на въртележките. Да, да, правилно прочетохте. На въртележките.
– Жорж работи за мен два сезона – обясни Педро, като поглеждаше с едно око към въртележката, където шантави младежи и девойки плащаха по пет франка, за да си насинят задниците в продължение на две минути и половина, седнали върху въртящ се подиум, нещо като колективен вариант на подобни малки люлки в градинките. – Не съм му искал биографията. Разбрах, че се крие. Не беше ленивец. Като дойде да работи, не вземаше наркотици. Не ми пукаше за останалото.
– Кога го видяхте за последно? – попитах го аз.
Педро дори не се замисли, но преди да ми отговори, направи знак на едно девойче в розова рокля, което прибираше парите за билетите, да действа по-енергично. Главата ѝ сменяше цветовете си в зависимост от неоновата светлина.
– През есента на хиляда деветстотин осемдесет и трета година. В средата на ноември. След панаира в Сен-Ромен, последния панаир за сезона по кейовете на Руан. Събрахме всичко. Зазимихме и толкоз. Пелтие знаеше къде да ме намери през следващия сезон, но не се появи. Не съм плакал за него. Нито пък съм го търсил. Това е нещо обичайно при нас, сезонните работници. Направо си е добре, ако някой поработи два сезона. Не дойде нито следващата, нито по-следващата година.