Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Тялото ми не е мое — беше му казала с равен глас, когато Андерсън я попита за изпълнението ѝ. — Създадена съм така, че да нямам контрол над някои от нещата, които правя. Сякаш хората, които са ме конструирали генетично, още ме управляват. Като марионетка. — Юмруците ѝ се стискаха и се отпускаха несъзнателно, гласът ѝ обаче остана тих. — Направили са ме послушна. Във всичко.
А после се усмихна закачливо и се отпусна доволно в прегръдките му, сякаш някой друг се беше оплаквал вместо нея.
Емико беше животинче. Раболепно животинче, като кучетата. И все пак, ако Андерсън внимаваше да не изисква твърде много от нея, да ѝ оставя простор и лично пространство, Емико се превръщаше в едно различно момиче на пружинка. Ценно и рядко като живо дърво бо. Душата ѝ се отърсваше от оковите, надигаше глава от задушаващите вериги на променената ѝ ДНК.
Андерсън се питаше дали ако Емико беше истински човек, би се разгневил повече заради безобразното отношение към нея. Странно беше — да е със същество, което е създадено изкуствено, проектирано и обучено да служи. Самата тя признаваше, че душата ѝ се разкъсва от вътрешна борба. Че не знае кои части са си нейни и кои са ѝ били вградени генетично. И дали желанието ѝ да служи не идва от някаква кучешка ДНК, която ѝ внушава, че естествените хора стоят по-високо от нея в глутницата. Или се дължи единствено на обучението ѝ.
Тропот на маршируващи крака се натрапи в мислите му. Карлайл се надигна да види откъде идва врявата. Андерсън също се обърна и едва не събори бирата си.
Бели униформи изпълваха улицата. Пешеходци, велосипедисти и ръчни колички с храна се изтегляха трескаво настрани, трупаха се покрай порутените стени на магазинчета и фабрики, за да отворят път на войските от министерството на околната среда. Пружинникови пушки, черни палки и снежнобели униформи се точеха докъдето стигаше поглед. Като дракон с дълга опашка, изпълнен с решителност, който марширува по калдъръма. Твърди лица на народ, които никога не е прекланял глава пред завоевател.
— Исусе Христе и Ной — измърмори Карлайл.
— Адски са много — каза Андерсън.
По някакъв незнаен сигнал двама от белоризците се отделиха, влязоха в бара на сър Франсис и огледаха с нескрито отвращение изпружилите се в жегата фаранги.
Сър Франсис, обикновено разсеян и небрежен до степен на нахалство, изскочи от задната стаичка и се поклони дълбоко на новодошлите.
Андерсън кимна към изхода и каза:
— Време е да си вървим, не мислиш ли?
Карлайл кимна, беше се намръщил.
— Да, но без да се набиваме на очи.
— Малко е късно за това. Мислиш, че са дошли да търсят теб, така ли?
— Всъщност надявах се, че са дошли за теб.
Сър Франсис изслуша белоризците, после се обърна и каза високо на клиентите си:
— Много съжалявам. Затваряме. Всичко затваря. Трябва да си тръгнете незабавно.
Андерсън и Карлайл станаха едновременно. Със залитане.
— Не трябваше да пия толкова много — измърмори Карлайл.
Излязоха навън с другите редовни клиенти на бара. Стояха под жежкото слънце и мигаха глупаво, загледани в шествието на белоризците. Отмерен тропот на ботуши изпълваше въздуха. Отекваше в стените. Вещаеше насилие.
Андерсън се наведе и прошепна в ухото на Карлайл:
— Надявам се, че това не е поредната игричка на Аккарат, нали? Не като с твоя изгубен дирижабъл и прочие?
Карлайл не отговори, но смръщеното му чело беше достатъчно красноречиво. Стотици белоризци изпълваха улицата — и прииждаха още. Реката от униформи сякаш нямаше край.
— Сигурно са привикали подкрепления от провинцията. Не е възможно толкова много белоризци да работят в града — каза Андерсън.
— Това са хората от предния фронт на министерството, за палежите — отвърна Карлайл. — Мобилизират ги, когато някоя зараза излезе от контрол, сибискоза или птичи грип. — Понечи да посочи, но бързо свали ръка, за да не привлича излишно внимание. Вместо това кимна. — Виждаш ли значките им? С тигъра и факлата? Това, на практика, са самоубийствени отряди. Оттам е започнал и Тигъра на Банкок.
Андерсън кимна. Едно беше да се оплакваш от белоризците, да се шегуваш колко са глупави и алчни за подкупи. Друго беше да ги гледаш как маршируват в лъскави редици. Земята трепереше под стъпките им. Вдигаше се прах. Улицата трептеше от ужас пред прииждащите им маси. Андерсън с мъка контролираше желанието си да побегне. Те бяха хищници. Той — плячка. Питаше се дали Питърс и Лей са получили подобно предупреждение преди нещата във Финландия да се объркат непоправимо.