Град на стълби [City of Stairs - bg]

Поглежда към другите камери. Там няма рамки. Онзи, който се е опитал да възстанови атриума на Колкан — вероятно същият, който е прокопал тунела с пръстените стъпала и се е сетил да заложи мховоста като пазач, — пак той е донесъл и рамката.

Шара отива при нея. Каменна каса за врата, висока приблизително три метра. Но пък в годините преди Примигването, спомня си Шара, континенталите са били доста по-високи от сега, когато масово страдат от недохранване. Като множество други неща, създадени по време на Божествената епоха, и тази каса е истинско произведение на изкуството, каменоделецът е превърнал твърдия материал в съвършено подобие на гъста козина, сухо дърво, мек камък и скорци. Но нито един от тези артистични мотиви не е свързан с Колкан, поне доколкото се простират знанията на Шара. Колкан принципно е презирал украсата като такава.

Тя докосва каменните скорци върху касата.

— А и не бяхте ли вие любимци на Юков?

Едва е докоснала рамката и тя се плъзга назад. Шара поглежда надолу, към основата ѝ. Касата е монтирана върху четири малки железни колелца. Шара я бутва още веднъж… с тихо изскърцване касата се плъзга още десетина сантиметра назад. „Защо му е на някого преносима каса за врата?“

Шара насочва поглед към прозоречната каса в стената на атриума. Първоначално всеки атриум си е имал прозорец с рисувано стъкло. Шара е чела десетки писма, описващи красотата на Божественото стъкло в Престола на света — сини и червени цветове, които окото не можело да различи докрай, но въпреки това усещало, — и макар да ѝ е тъжно, че всичко това вече го няма, по-силно е друго чувство, а именно почудата, че прозорецът на Колкан е непокътнат, но стъклото е прозрачно, без никакви рисунки. Размахва бавно свещника и наблюдава отражението му в стъклото — голям, прозрачен и съвсем обикновен прозорец. „Може би стъклописът е изчезнал, когато е изчезнал Колкан — мисли си тя, — но защо този прозорец е цял, а останалите са счупени до един?“

Вдига свещника и оглежда другите атриуми.

Някога, като съвсем малка, леля Виня я е завела в националната библиотека в Галадеш. До онзи миг Шара не си е давала сметка какво означават книгите, какви възможности предлагат — че можеш да ги защитиш завинаги, да ги съхраняваш, както инженерите съхраняват вода, че са бездънен ресурс на време и знание, уловени с мастило, вързани за хартия, подредени на рафтове… Мигове, превърнати в нещо физическо, недосегаемо, съвършено, като да запазиш мъртъв стършел в кристал с капчица отрова, провиснала завинаги от жилото му.

Тогава е изпитала нещо неописуемо. Нещо като… сеща се как двамата с Во са чели в библиотеката на академията… нещо като да се влюбиш за пръв път.

Да намери това под земята, сякаш целият опит, слова и история на Континента са били отмити от дъжда, просмукали са се през почвата и са се събирали капка по капка тук, в тази подземна кухина, бавно като калцифицирането на кристал…

В мрака под Баликов Шара Комейд крачи по древните камъни и се влюбва отново.