Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
Гахалоуд ме изгледа втренчено.
- Това, което ме смущава, писателче, сте вие. Аз си върша работата. Разследвам две убийства. Докато вие сякаш сте обсебен от необходимостта да оправдаете Куебърт за убийството на Нола, сякаш искате да кажете на цялата страна: виждате, че е невинен, в какво упреквате този достоен писател? Упрекват го, Голдман, и в това, че се е увлякъл по петнайсетгодишно момиче!
- Знам! И все за това мисля, представете си!
- Тогава защо никога не го споменавате?
- Дойдох тук веднага след скандала. Без да размисля. Мислех преди всичко за приятеля си, за стария ми брат Хари. При нормално стечение на обстоятелствата щях да остана ден-два, колкото да ми е чиста съвестта, и да се прибера в Ню Йорк.
- Тогава защо стоите още тук и ми досаждате?
- Защото Хари Куебърт е единственият приятел, който имам. На трийсет години съм и нямам друг. Той ме е научил на всичко, той беше единственият ми брат през последните десет години. Нямам си никого освен него.
Мисля, че в този момент на Гахалоуд му дожаля за мен, защото ме покани да вечерям у тях. „Минете довечера, писателче. Ще поговорим за разследването, ще хапнем нещо. Ще ви запозная с жена ми.“ И сякаш любезността можеше да го убие, добави с най-неприятния си тон: „Главно тя ще бъде доволна. Ако знаете откога настоява да ви поканя. Мечтае да ви срещне. Да я питаш защо“.
*
Семейство Гахалоуд живееше в хубава малка къща в жилищния квартал в Източен Конкорд. Жената на сержанта, Хелън, беше елегантна и приятна, точно обратното на съпруга си. Прие ме много мило. „Толкова харесах книгата ви - каза ми тя. - Значи, наистина разследвате заедно с Пери?“ Съпругът й изръмжа, че нищо не разследвам, че той е шефът и че аз съм се появил, за да му отровя живота. След това двете му дъщери, самоуверени тийнейджърки, дойдоха да ме поздравят учтиво, преди да си отидат в стаята. Казах на Гахалоуд:
- Всъщност само вие в тази къща не ме обичате.
Той се усмихна.
- Затваряйте си устата, писателче. Млъквайте и елате навън да пием по една студена бира. Времето е много приятно.
Дълго седяхме на терасата, настанени в кресла от ратан. Гахалоуд беше с костюм, но бе нахлузил стари пантофи. Вечерта беше гореща, по улицата играеха деца. Въздухът ухаеше на лято.
- Имате прекрасно семейство - отбелязах.
- Благодаря. А вие? Жена? Деца?
- Не, нищо.
- Куче?
- Не.
- Дори куче нямате? Наистина трябва да сте много самотен, писателче... Нека отгатна. Живеете в прекалено голям апартамент в престижен квартал в Ню Йорк. Голям, винаги празен апартамент.
Дори не се опитах да отрека.
- Преди - казах агентът ми идваше да гледа бейзбол вкъщи. Правехме си мексикански начос със сирене. Вкусно е. Но с тази история не знам дали ще поиска да ми дойде на гости. От две седмици нямам вести от него.
- Шубе ви е, а, писателче?
- Да. И най-лошото е, че не знам от какво ме е страх. Пиша книга за тази история. Тя би трябвало да ми донесе минимум един милион долара. Сигурно много ще се продава. Въпреки това се чувствам нещастен. Какво трябва да направя според вас?
Той ме попита почти учудено:
- Искате съвет от човек, който печели петдесет хиляди долара годишно?
- Да.
- Не знам какво да ви кажа, писателче.
- Ако ви бях син, какво щяхте да ме посъветвате?
- Вие да сте ми син? Ще повърна. Я вървете на психиатър, писателче. Знаете ли, аз имам син. По-млад от вас, на двайсет години.
- Не знаех.
Той порови в джоба си и извади малка снимка, залепена на картонче, за да не се деформира. На нея се виждаше младеж в парадна униформа на пехотинец.
- Синът ви е военен?
- Втора пехотна дивизия. В Ирак са. Спомням си деня, в който се записа в армията. Имаше едно пътуващо наборно бюро на Американската армия, разположено на паркинга на Търговския център. Той нямаше никакви съмнения. Прибра се вкъщи и ми каза, че е избрал -отказва се от университета, иска да воюва. Заради образите от единайсети септември, които не можеше да забрави. Извадих карта на света и го попитах: „Къде е Ирак?“. Отвърна ми: „Ирак е там, където трябва да бъде“. Как мислите, Маркъс (за първи път ме наричаше на малко име)? Прав ли беше, или грешеше?
- Нямам представа.
- Нито пък аз. Знам само, че животът е низ от избори, за които после трябва да носиш отговорност.
Беше хубава вечер. Отдавна не се бях чувствал толкова уютно. След като се нахранихме, постоях малко сам на терасата, докато Гахалоуд помагаше на жена си да раздигне. Нощта бе настъпила, небето беше мастиленосиньо. Видях Голямата мечка, наоколо цареше спокойствие. Децата се бяха прибрали от улицата, чуваше се само песента на щурците. Когато Гахалоуд дойде при мен, обсъдихме разследването. Разказах му как Стърн е оставил Хари да живее в Гуз Коув без наем.