Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
В първия момент възрастната жена помирително реши да не ѝ обръща внимание. Ала после реши, че е редно да отвърне подобаващо на Гюлбахар, която се превръщаше в жертва на ревността си. Загледа се продължително в очите ѝ.
— Раздялата не се понася леко, Гюлбахар — каза. — Ти най-добре го знаеш. Минаха месеци, откакто не си виждала лицето на мъжа си.
Хасеки султан се олюля, сякаш забиха нож в гърдите ѝ: „Дърта лисица! Един ден ти ще пукнеш! Тогава аз ще бъда още тук. Когато моят Мустафа се възкачи на престола, пренебрегваната с месеци Гюлбахар ще стане валиде султан“.
Когато напусна покоите на валиде султан, в нея бушуваше ураган. Стовари първия удар върху прислужниците си, които клюкарстваха навън, докато я чакаха. Тя профуча покрай тях с отривисти крачки и се разкрещя:
— Какво се мотаете, глупачки такива?
Едно от момичетата беше полегнало на дивана, когато хасеки връхлетя гневно в покоите си. Още с влизането грабна дряновата пръчка. Накрещя се на воля на разплаканите си прислужници. Какво се беше случило? Защо добрата им господарка отново бе обхваната от пристъп на ярост?
Гюлбахар с мъка успя да се успокои. Старата вещица я зашлеви с думите, че Сюлейман вече не иска да я види. И какво от това! Онази, другата истина си оставаше истина. Трябваше да се задоволи с нея: владетелят се насити на московската гяурка и я захвърли, това ѝ стигаше. Рано или късно щеше да се върне при нея, при майката на сина си, на единствения си син.
Но нещата не се развиха според очакванията на Гюлбахар. Четиринадесет безкрайни дни след последната им любовна нощ султан Сюлейман покани Хюрем в покоите си. Вестта не накара девойката да запърха от щастие, както очакваха всички. Тя безмълвно се остави в ръцете на прислужниците да я приготвят за вечерта. Дори и не усети болките, когато Камер я скубеше, разресвайки косите ѝ. Хюрем бе потънала в мисли. Дни наред негодуваше — никой не можеше да я смачка и да я захвърли в ъгъла! Тя не е Екатерина. Никой не може да я зареже просто така! Дори и самият падишах!
Повтаряше си до безкрай тези думи през безсънните нощи. Беше сляпа и глуха за всичко около себе си. Престана да яде и да пие. Не напускаше постелята си. И дори когато Мерзука бутна в ръцете ѝ балалайката, която падишахът ѝ подари, и я подкани: „Хайде, посвири, попей!“, тя само я изгледа безучастно.
Какво да изсвири, какво да изпее? На кого? Имаше ли кой да чуе песните ѝ?
Въпреки увещанията на Мерзука, Сетарет, че дори и на Сюмбюл, тя не изпрати на падишаха жалостиво писмо: „Повикай ме. Липсваш ми“.
Не биваше да се моли. Нали главата ѝ бе вдигната високо като върховете на снежните планини! Нали Сюлейман ѝ беше казал:
— Затова те харесах.
Какво се бе случило изведнъж? Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да открие отговор на този въпрос. Какво бе сторила, че владетелят така да се отдръпне от нея? При това без никакво обяснение, без нито една дума. Дали не го беше ядосала, като се шегуваше с руския му? Ала той изобщо не изглеждаше сърдит тогава. Даже дълго не спря да се смее. Та нали именно той ѝ каза:
— Моята Хюрем кара Сюлейман да хвърчи в небесата.
Тогава защо сега отритна Хюрем, която го възнасяше в небесата? Кой му даваше право да я излага пред целия харем?
Чудеше се какво да стори, когато я налегнеха тежки мисли на здрачаване. Ако той беше султан Сюлейман, то Хюрем беше момиче на планините, степите и полята.
Беше наскърбена, дори много наскърбена. Внезапно осъзна, че тя бе нищожна прашинка в този огромен сарай. Тук свършваше детската мечта на селската девойка от руските степи Александра Анастасия Лисовска, която повече от всичко искаше да стане господарка на двореца и да роди наследник на Сюлейман; повече от всичко искаше някой ден на престола да се възкачи синът ѝ, който да носи нейната кръв, а тя да бъде валиде султан; повече от всичко искаше светът никога да не забрави името Хюрем, когато селото и планините ѝ бяха забравили Александра.
Защо я викаше отново точно когато тя си мислеше, че всички тези мечти са загубени? За да ѝ се наслади набързо, а сетне пак да я отритне ли? Нима щеше да бъде само една любовна играчка, за която владетелят се сещаше от време на време само за да я забрави веднага след това? Какво щеше да стане, ако баща ѝ Тачам научеше? Ако огромният вълк, който я пазеше дори и от ветровете, чуеше, че Александра, която бе прегръщал силно, наричайки я своя дъщеря, сега беше станала любовна играчка в османския сарай, какво щеше да каже и да направи той? Как щеше да погледне в очите мъжа, който ѝ беше казал: