Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Ездачът летеше като стрела сред облаци от прах. Пришпорван безспир, дорестият кон препускаше в галоп с опънат напред врат, от ноздрите му хвърчаха парещи слюнки. По цялото туловище се стичаше пит, личеше, че е гонил все тази скорост от доста дълго време. Конникът изглеждаше по-различно. Коженият калпак беше нахлузен чак до ушите, за да не го отнесе вятърът, така че физиономия почти не се виждаше. Дори откритата част на лицето тънеше под пласт от кал, размазана с пот. Приведен над шията на коня, ездачът опъваше и отпускаше юздите му така, че да не намаляват бързината, с която препускаха.

Когато се появиха крайните къщи на Маниса, ездачът се поизправи и отпусна юздите, за да се поотпусне и гемът, който вече беше разкървавил устата на коня. Спряха, побутна го по корема с токовете ботушите си. Конят разбра, че вече са изминали нужното разстояние и изпръхтя с все сила така, че през ноздрите му отново бликна фонтан от слюнки.

Оголи зъби и изцвили от удоволствие – огромното удоволствие, най-сетне ще бъде възнаграден с отдих. От мига, в който навлязоха по павираните улици на града, тежкият тропот на копита върху голата земя се превърна в чаткане на подкови.

Докато ездачът и дорестият му кон прекосяваха ширналия се по площада пазар, търговците не ги изпускаха от поглед. Нямаше как да не забележат, че този човек пристига от дълъг път. Пред една от сергиите той дръпна рязко юздите, закова коня на място, наведе се и поиска тасче айран. Надигна калайдисания съд до устата си и го пресуши един дъх, до последна капка.

Плати си, лекичко докосна с пети коня, погали го по шията.

– Още малко! След пет минути в конюшните на Мустафа хан ще те напоят със студена вода, колкото ти душа иска, и ще те назобят до насита.

Чаткането на подковите продължи по павирания път към планината. Минаха покрай голи стръмни зъбери, извисили върхове над безбрежно море от борова гора. В мига, когато се появи скътаният сред дърветата дворец, конят изцвили още веднъж и без да чака команда, се забърза натам.

Спря до голяма, издадена пред масивната ограда на двореца двукрила порта.

236

– Стой! Кой си? Откъде се взе? Откъде идваш и накъде отиваш? – извика скрит зад нея мъж.

Ездачът се подразни и се надигна, а конят започна да рие земята с крак.

– Какво те засяга кой съм! Не е твоя работа откъде идвам! А знаеш накъде съм тръгнал... За двореца на престолонаследника принц Мустафа хан!

Този път пазачът показа главата си над зида. Не викна с цяло гърло, към безцеремонния конник, както преди малко, но в тона му пак звучеше заяждане.

– Това е хански дворец бе, какво си мислиш? Да не е странноприемница, та да отваря порти на всеки тропнал на нея скитник? Ако смяташ, че е така, изчезвай...

– Стига! – изкрещя този път ездачът на дорестия кон. – Не ми губи времето! Върви и кажи: „В курника е влязла невестулка!“ Да видим тогава дали ханската порта няма да се отвори!

Отвориха му, преди да минат и пет минути. Озова се сред обширна поляна, оградена с богато разнообразие от какви ли не дървета, преметна крак през гърба на коня и скочи долу, а юздите подаде на притичалия конегледач.