Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Чернокожият слуга се насочи към вратата точно срещу тях. Пред нея ги спряха. От двете й страни чакаха две робини, същите като него.

Едната от тях отвори и се шмугна вътре. Само след минута надникна през пролуката и пошепна:

– Влизай! Очаква те!

Конникът влезе в просторно помещение. За разлика от коридора, тук цареше светлина. През отсрещния прозорец вътре нахлуваха ярки слънчеви лъчи. Направи му впечатление, че на прозорците няма решетки. Явно тяхната роля изпълняваха клоните на дърветата, преплетени пред самото стъкло.

– Приближи се! – произнесе нежен, но строг женски глас.

Долетя от високия широк диван, разположен под прозореца от единия до другия му край. Но той така и не успя да види жената, на която принадлежеше този глас, защото обилната слънчева светлина, озаряваща просторната стая, нахлуваше откъм гърба й и пред очите му се очертаваше само един тъмен силует.

Тя забеляза, че се двоуми, и пак му повтори:

– Приближи се! Не обичам да произнасям и да чувам по два пъти една и съща дума!

Конникът пристъпи към светлината. Едва тогава видя, че в стаята има и други жени. Беше на няколко крачки от дивана, когато забеляза, че озареният от светлина тъмен силует се раздвижи.

– По какво разбра, че в курника е влязла невестулка?

– По кукуригането на петлите.

И паролата, и знаците бяха точни.

– Знаеш ли коя съм аз?

За миг човекът замълча. „Ама че приказка! – си рече наум. – И да й видя лицето, как ще я позная!“ Реши да спечели малко време.

– Не ви виждам! – промълви. – Светлината ме заслепява.

– Ти кого търсиш?

– Майката на хана!

Тъмният силует махна с една ръка и каза:

– Излезте!

Конникът забеляза как жените в стаята се забързаха припряно към вратата. Тя изчака, докато излязат всички, и тихо му заповяда:

– Приближи се още малко, ефенди! Аз съм тази, която търсиш. Майката на хана! Гюлбахар султан!

Конникът като че ли започна смътно да й различава лицето. Не виждаше шапчицата на главата й и цвета на косата, но забеляза черните й очи и леко гърбавия нос.

„Тя, значи, е първата любима на султан Сюлейман!“ – си помисли той. Личеше си, че е била красавица от класа. Е, разбира се, жената на хана, няма как да прилича на жените от пазара, тя трябва да изглежда като приказна фея.

Моментално се просна ничком на пода. Едновременно с това си помисли. „Щом падишахът е изоставил тази жена и я е заменил с друга, прави си сметката колко по-красива ще да е московската наложница!“

– Как се казваш?

– Касъм! – издума на един дъх, без да вдигне глава. – Касъм от Карамюрсел.

– Кой те изпрати, Карамюрселиецо?

– Свирачът!

Това бе паролата, която бяха уговорили с великия везир Ибрахим паша. Той беше „Свирачът“, Гюлбахар – „Кошутата“, дворецът – „Курникът“ – Хюрем – „Невестулката“.

Нямаше търпение да чуе час по-скоро каква вест й изпраща Свирачът. Но така или иначе всички тези тайни пароли и шифри бяха тяхното важно условие за безопасност. Във всяко изпратено съобщение Ибрахим паша настояваше: „В името на Аллах! Не пренебрегвайте предпазните мерки! Невестулката ни дебне!“