Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

С фуркет от косата си извади скритото в кутийката листче. Вестите от великия везир Ибрахим паша най-сетне беше в ръцете й.

Поднесе на светло тази голяма колкото човешки пръст хартийка, в нея бяха изписани само две кратки изречения: „Ожениха се. Вече е негова официална съпруга“.

Гюлбахар усети как кръвта нахлува в главата й. Процеди само:

– Московска стоножка!

Зави й се свят. Притъмня й пред очите. Дъхът й секна. Нямаше представа колко време е била в това състояние. Сетне в гърлото й изсвистя хрип, почти като вик. От устните й се отрони стон:

– Сюлейман! Нали аз бях твоята роза, защо взе стоножката за съпруга?

Седна и стоя така, докато ударите на сърцето й не позатихнаха. Не разсъждаваше, не издаваше никакъв звук. В един момент й мина мисълта: „Дали не съм умряла? Де да беше така! Де да бях умряла, та да не бях чула това известие“.

Не беше късно и да умре: „Ще се изкача на Плачещата скала, дето стърчи зад двореца, ще се хвърля от нея – и край! Или капка отрова, лека смърт, без болка“.

Веднага отхвърли тази идея. Клетва беше дала да смачка стоножката. Всяка вечер отправяше молитви: „Не ми вземай душата, преди да видя как Мустафа се качва на трона и преди да откъсна главите на стоножката и нейните копелета!“ Трябваше да живее, трябваше да изтърпи тази дотогава, докато не вкуси щастието.

Изправи се. Беше се свечерило, стаята тънеше в сумрак, никоя от прислужниците не се беше престрашила да влезе и да запали светилниците. Която влезеше без повикване, Гюлбахар я притискаше с ръка върху дивана и я налагаше с дряновата пръчка по гърба.

Запали свещ. После подложи на пламъка й смачканата в дланта й хартийка.

– Стоножка такава! – промълви сред мрака. – И теб ще те изгоря върху нея! Кълна се!

После отиде и се разположи на мястото си.

– Светлина! – изкрещя.

Вратата мигновено се отвори. Слугините се разтичаха. Запалиха кандилниците, фенерите.

– Някоя да отиде при сина ни. Искаме среща с принца. Спешно! Принц Мустафа успя да дойде в покоите на майка си едва след вечерния намаз.

– Закъсняхте! На лов ли бяхте или в обятията на жена си?

От насъбрания яд и от току-що изживения потрес гласът на Гюлбахар прозвуча рязко, остро.

От позата на майка си, от погледа й и особено от тези остри като бръснач думи принцът престолонаследник разбра, че се е случило нещо лошо. Все пак попита:

– Валиде, имате ли да ми казвате нещо?

– Да, има! – отговори през зъби Гюлбахар. – Вашият баща...

Езикът й не се превъртя нататък. Мустафа изведнъж стана.

– Да не би?... Нещо с татко...

Гюлбахар се изненада и от страха, и от надеждата в гласа на сина си.

„Това е то властта! – мина й светкавично през ума. – Разтревожи се, да не би татко му да е умрял, а в същото време очаква вест за смъртта му, за да седне на трона!“