Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Никога не му бе минавало през ума да извърши такава лоша постъпка и да открадне коне; но залогът бе животът му. Трябваше да избяга. Кой би могъл да го вини? Нима хората биха очаквали от него да се остави да бъде изяден жив, вместо да открадне два коня и да избяга? Нима имаше избор?
Когато вече беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо, бе принуден да спре, за да изкара някъде нощта. На няколко пъти беше успявал да намери изоставена сграда, където да се скрие, осигурявайки си моментна безопасност срещу хрътките. После на сутринта отново хукваше презглава, за да им се измъкне. Хрътките оставаха да обикалят долу пред сградата, но постепенно се уморяваха да лаят и се оттегляха. Предполагаше, че самите те имат нужда да отдъхнат или пък отиваха да търсят храна.
Друг път, когато нямаше възможност да се скрие, бе успявал да си запали огън. Сгушваше се в непосредствена близост до пламъците, готов да грабне горяща главня и да я размаха към песовете, ако дръзнат да дойдат наблизо. Не дръзнаха нито веднъж. Не обичаха огъня. Винаги наблюдаваха от разстояние, свели глави, с блеснали в мрака очи, като сновяха напред-назад и чакаха да се развидели.
Понякога, когато се будеше, хрътките ги нямаше и той си позволяваше да се надява, че най-сетне са се уморили от преследването. Но не след дълго неизменно чуваше гласовете им в далечината и всичко започваше отначало.
Пришпорваше конете толкова безпощадно, за да поддържа преднина пред хрътките, че този, който яздеше в началото, не издържа. Хенрик сложи седлото на другия и остави първия с надеждата хрътките да се задоволят с пиршеството и да оставят първоначално набелязаната си жертва на мира.
Те обаче не докоснаха коня. Продължиха преследването. Последваха момчето през планините, през горите и нататък, още по-надълбоко в мрака, през непроходими дебри с гигантски дървета.
Хенрик вече започваше да разпознава мрачните горски масиви, през които минаваше. Бе израсъл на няколко дни път на север от тези места, в малко селце, врязано във възвишенията край един ръкав на река Карокан. И друг път се бе озовавал на тази пътека — с майка си. Спомняше си високите борове, вкопчени в скалистия склон, сключените им във висините клони, които закриваха натежалото от облаци небе и в цялата гора се възцаряваше призрачен мрак.
Конят се препъваше, докато се опитваше да намери къде да стъпи по стръмното нанадолнище. Гората бе толкова гъста и сред дърветата беше толкова тъмно, че почти не се виждаше какво има отпред. Същото беше положението и от двете му страни.
Не че би искал да гледа. И бездруго знаеше какво го очаква.
След дълго спускане по трудноразличима лъкатушеща пътека теренът стана по-равен, мракът още по-гъст, а храсталаците почти непроходими. Само сегиз-тогиз между дърветата се провиждаше светлинка. Плетеницата от шубраци и ниски дървета правеше невъзможно отклоняването от тясната просека, която служеше за пътека.
Щом Хенрик стигна до скален ръб, конят изпръхтя недоволно и отказа да продължи. Оттам нататък нямаше безопасно място, където да се движи един кон. Насечената пътека прескачаше от камък на камък и от перваз на перваз.
Момчето слезе от коня и надзърна от ръба, за да огледа потъналата в мъгла пустош долу. Помнеше я тази пътека — беше тясна, стръмна и опасна. Конят не би могъл да продължи. Хвърли поглед през рамо, като очакваше хрътките всеки момент да изскочат между дърветата. По воя и ръмженето можеше да прецени, че наближават.
Бързо разседла коня, за да му даде поне минимален шанс да избяга нанякъде. Махна поводите от главата му и го тупна по хълбока. Животното изцвили и хукна в посоката, от която бяха дошли.
В мига, в който конят стигна първите дървета, Хенрик различи силуета на едрия черен водач на глутницата. Песът не тръгна подир коня. Преследваше Хенрик. Просто извърна глава и без да губи нито секунда, продължи към скалния перваз.
Макар пътеката да бе твърде стръмна и назъбена за коня, с цепнатини и зъбери, насичащи скалната повърхност, тук със сипеи, там със стърчащи скални блокове, момчето знаеше, че за хрътките няма да е проблем да го последват в ждрелото. Също така знаеше, че по такъв терен навярно можеха да се придвижват по-бързо от него. Нямаше време за губене.
Хенрик не се замисляше къде отива, нито защо; всъщност изобщо не мислеше, просто тръгна надолу. От онзи първи ден, когато одраска Господаря Рал и Майката Изповедник и избяга, изобщо не си задаваше въпроса какво прави и защо трябва да бяга. Докато прекосяваше равнината Азрит, дори не се запита в каква посока да тича. Единствената му мисъл беше да избяга от хрътките. Инстинктивно знаеше, че ако бе избрал друга посока, досега да са го пипнали. Вътрешно усещаше, че има една-единствена възможна посока и я беше избрал.