Зимата на света [bg]

II

„Изненадващо е“ — мислеше си Лойд Уилямс — „колко бързо може да обикнеш дадено място“. Беше в Испания едва десет месеца, но слабостта му към нея почти бе достигнала привързаността му към Уелс. Харесваше самотните, разцъфтели посред опаления от слънцето пейзаж цветя; харесваше следобедната дрямка; нравеше му се, че се пие вино дори и при липсата на храна. Опита непознати вкусове — маслини, чушки, чоризо и огненото питие, което наричаха „орухо“. Бе застанал на някакво възвишение и с карта в ръка се взираше през маранята. Край реката се виждаха няколко ливади, по отдалечените планински склонове — дървета, но между тях се простираше гола, прашна и камениста равнина. — Няма много прикритие за настъплението ни — притеснено изговори той.

До него се обади Лени Грифитс:

— Сражението ще е много тежко.

Лойд погледна картата си. Сарагоса заемаше двата бряга на реката Ебро на около стотина мили от вливането й в Средиземното море. Градът владееше комуникациите в целия Арагон — беше голям кръстопът, железопътен възел и сливане на три реки. Тук испанската армия се сражаваше с бунтовниците срещу демокрацията из пустата ничия земя. Някои хора наричаха правителствените сили републиканци, а бунтовниците — националисти, но имената подвеждаха. Много хора и от двете страни бяха републиканци, понеже не искаха да бъдат управлявани от крал. Всички бяха националисти, тъй като обичаха страната си и бяха готови да умрат за нея. Лойд ги възприемаше като правителството и бунтовниците. Сарагоса се намираше в ръцете на метежниците на Франко; Лойд наблюдаваше града от позиция, разположена на петдесет мили южно от него. — Ако успеем да превземем града, противникът ще бъде затворен на север за още една година.

— Ако — добави Лени.

„Перспективите са мрачни“, помисли си унило Лойд, „когато най-доброто, което може да се желае, бе евентуалното спиране на вражеското настъпление. Тази година обаче не се очертаваше победа за правителството.“ Независимо от това, някаква частица от него очакваше сражението. Беше в Испания вече десет месеца, а това щеше да е първият му истински бой. Досега бе инструктор в един лагер за новобранци. Веднага щом разбраха, че е бил в британския Корпус за подготовка на офицери, испанците го произведоха в чин, направиха го лейтенант и го поставиха начело на новопристигащите. Трябваше да ги обучи, докато изпълнението на заповедите не стане рефлекс; да ги разкарва по плаца, докато краката им спрат да кървят и мехурите станат на мазоли; и да ги научи да разглобяват и почистват малкото налично оръжие. Потокът от новобранци обаче се бе свил до съвсем ситно ручейче и инструкторите бяха преместени в бойните батальони. Лойд носеше барета, блузон с цип, надве-натри пришит за ръкава офицерски знак, и рипсени панталони. Носеше къса испанска седеммилиметрова пушка Маузер, вероятно открадната от някой арсенал на Гражданската гвардия. Лойд, Лени и Дейв бяха разделени за малко, но после се събраха в британския батальон на Петнадесета интернационална бригада за предстоящата битка. Лени беше пуснал черната си брада и изглеждаше с десет години по-голям от своите седемнадесет години. Беше произведен сержант, въпреки че нямаше униформа, а само сини дочени панталони и кърпа на ивици около врата. Приличаше повече на пират, а не на войник.