Деца от кръв и кости [bg]

— Зу, исках да те извикам — обажда се бързо Фолаке.

— А аз исках първо отговори — довършва Куаме. — Разузнавачите ми ги видели край реката. Свитъкът е у тях.

Тъмнокафявите очи на Зу се разширяват, когато сграбчва свитъка от Куаме и оглежда избелелите мастилени знаци. Заради начина, по който прокарва палеца си по символите, вече ми е ясна цялата картина.

— Виждали сте този свитък и по-рано.

Момичето ме поглежда, забелязвайки порязванията по кожата ми, раната на челото на Тзеин. Тя се опитва да запази изражението си неутрално, но ъгълчетата на устата й се обръщат сърдито.

— Трябваше да ме събудите.

— Нямаше време — отговаря Куаме. — Те вече тръгваха. Трябваше да действаме или щяха да се измъкнат.

— Те? — пита Зу. — Още ли има?

— Още двама — отговаря Фолаке. — Те избягаха. А Джайлин…

— Какво Джайлин?

Фолаке и Куаме си разменят виновни погледи.

— Още не се е върнал. Има вероятност да са го хванали.

Лицето на Зу посърва. Свитъкът се набръчква в ръката й.

— Не тръгнахте ли след него?

— Нямаше време…

— Не ти решаваш! — казва рязко Зу. — Не изоставяме никого. Наше задължение е да се погрижим всички да са в безопасност.

Куаме навежда глава и брадичката му опира в гърдите. После се размърдва и кръстосва ръце.

— Ставаше въпрос за свитъка, Зу. Ако идват още стражи, той ни е нужен. Прецених риска.

— Ние не сме стражи — прекъсвам го аз. — Не сме част от армията.

Зу поглежда към мен и се приближава до Куаме.

— Ти постави всички ни в опасност. Надявам се, че е било забавно да си играеш на крал.

Въпреки че думите й са сурови, всяка от тях е някак пълна с тъга. Със свъсените си тънки вежди сега Зу изглежда още по-млада.

— Събери останалите в палатката ми — нарежда тя на Куаме, а след това посочва Тзеин. — Фоли, почисти и превържи главата му. Последното нещо, което ми трябва, е раната му да се инфектира.

— А тя? — кимва към мен Фолаке. — Какво да правим с нея?

— Нищо. — Зу насочва към мен неразгадаемия си поглед. — Няма да избяга.