![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Един миг, продължил сякаш цял живот… с който той трябва да се задоволи цял живот.
Накара го да пожелае хората да виждат в умовете и сърцата си, както правеше тя с него и с всички около себе си. Но какво щеше да се промени у хората? Щяха да използват подобна дарба погрешно, както бъркаха във всичко останало.
Замисли се за Долархайд и Тагарт — спомни си как Ела го накара да повярва, че у всекиго има нещо по-добро.
Но не завиждаше на онези двамата, нито на града… нито на последните свободни апачи, когато златната треска наистина завладее мястото.
Какво ни има на нас хората, по дяволите? Заслужаваха ли тези хора саможертвата на Ела? В сърцата си искаха да са като ангели… но една грешка и „демон“ ставаше твърде слаба дума за това, в което може да се превърне един човек.
Но Ела вярваше в мен.
Той се сети за последния миг преди да го напусне завинаги — когато я държеше в ръцете си и си позволи да я целуне от цялото си сърце, душа и ум, да почувства топлината на човешкото й тяло, човешкото й сърце до неговото… само и само да махне от китката си онази проклета окова.
Когато го целуна, той знаеше, че тя му дава — и на всички хора — цялата любов, която се е страхувала да почувства, може би за повече човешки животи, отколкото той може да си представи, след като бе загубила повече, отколкото някой някога е имал. Дала му бе сърцето си, до края на неговия живот, с незабравимия спомен за всичко, което тя беше…
Зорница… Ела, живяла като ангел на отмъщението, във война с демони, за да не унищожат цял един свят — без да може да почувства топлина, уют, любов, всички тези неща, накарали я да избере пътя си. Отказала се бе от любовта, докато не беше започнала да се съмнява дори в съществуването си…
Но тогава откри друга Зорница. Джейк Лонерган… Луцифер, прокуден от рая, само Бог знае защо… вече никой не го обичаше, никой не го искаше, нито жив, нито мъртъв.
Но нещо в него, когато той я целуна — и си върна изгубената душа — й даде ключа да освободи и самата себе си, ако и за миг — достатъчно време, за да изпълни тялото и душата му, докато запеят всичките му сетива. Любовта му към нея в онзи миг бе достатъчна, за да скъса сърцето на всеки мъж…
Джейк затвори очи и задържа спомена в ума си, както в онази пещера искаше ръцете му никога да не я пускат. Знаеше, че трябва да си върви, да навлезе в големите открити пространства на остатъка от живота си. Ела би очаквала това от него — да не пропилява този дар, да не изхвърля живота си на боклука отново.
Но аз винаги съм бил най-добър в това да бъда лош…
— … Джейк…
Стори му се, че чу името си едва прошепнато от гласа на Ела, понесен от вятъра. Отвори очи. Обърна се, огледа се наоколо.
Нищо.
Вместо това дочу тихо жужене, което прескачаше от едното му ухо в другото. Най-сетне откри източника — колибри с цветове, блеснали като дъга на слънце, разтанцувало се във въздуха…
Джейк пристъпи напред, но птичката още кръжеше пред очите му, безстрашна, сякаш го гледаше както го гледаше Ела… отразяваше безбройните емоции, които преминаваха и се сблъскваха само за миг — болката, гнева, непокорството… честта и благоприличието, които Мийчъм някак бе успял да види у човек с дявола в очите си… любовта, която Алис и Ела доказаха, че дори той може да чувства…
И най-накрая, самоуважението, на което го научи вярата им в него — той осъзна, че тя е оправдана… че може и заслужава да живее, че не е роден просто да добавя към нещастието на човешката раса…
Че не е грях да се радва, че е жив.
Сега му трябва само куража да открие какво му е писано…
Колибрито се стрелна встрани, върна се, отново се отдалечи, сякаш го караше да поиграе на гоненица с бъдещето, да започне нова игра, която досега не е играл и чиито правила не познава, не знае дали са честни, или не, но знае, че винаги ще има нови възможности, защото животът винаги се променя. Че вече се е променил за него, стига само да повярва.
Джейк погледна в лъскавите тъмни очи на колибрито, а после се обърна и погледна как небето се пресяга да докосне земята в далечината — хоризонт без граници, само обещания за места, където никога не е бил. Без черно и бяло, без някаква абсолютна правота, на която все ще й е крив.
Небето беше тъмносиньо, безукорно синьо. Винаги му се струваше толкова далечно и недостижимо.
Погледна китката си, мястото, където демонското оръжие го беше приковало за миналото му — докато Ела не го целуна. Той вдигна глава и видя как колибрито отлита — изчезна преди той да успее да го проследи с поглед… Осъзна, че наистина е свободен да избира пътя си, най-после.