Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Вестерны » Каубои и извънземни [bg]
Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Каубои и извънземни [bg]

Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:

Джоан Виндж е добре познато име на любителите на фантастиката.
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
1 ... 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107
Перейти на страницу:

Джейк взе шапката от седлото и я нахлупи, а Долархайд пристъпи напред.

— Щеше да си тръгнеш, без да кажеш довиждане? — попита той.

В усмивката му имаше следа от подигравателността, която Джейк познаваше, а думите му звучаха така предизвикателно, както винаги. Но в очите му имаше нещо ново — сякаш тайното заминаване би наранило мъжа много повече, отколкото загубата на златото го бе наранила.

Джейк сви рамене.

— Още ме търсят — отбеляза той.

Долархайд и шерифът се правеха, че няма такова нещо, но той знаеше, че не е така.

Джейк беше пил достатъчно, беше ял достатъчно и беше спал достатъчно, та да му държи поне два-три месеца… а и беше мислил повече, отколкото му се щеше. Накрая реши, че Абсолюшън вече му стига.

Градът се пълнеше с твърде много непознати и не му се срещаше с още непознати, които искат да го убият като го видят. Макар че с хиляда долара награда за главата му този проблем едва ли щеше да изчезне, ако ще да язди до края на вечността.

Долархайд повдигна вежди.

— Кълна се, че видях как Джейк Лонерган умря в онези пещери — рече той и се обърна към Тагарт. — Нали така, шерифе?

Тагарт се усмихна и дръпна шапката си ниско над очите, все едно слънцето му пречи.

— Срамота, че не можахме сами да го обесим.

Долархайд погледна към изуменото лице на Джейк и този път се усмихна истински.

— Всеки човек има право на ново начало — на лицето му цъфна широка усмивка. — А и си върнах златото.

Тагарт все така седеше на стола до стената. Той погледна Долархайд, който стоеше като че просто бе тръгнал да се разхожда и да разглежда града.

— Това ли правиш? — попита Джейк и също се усмихна. — Взимаш си люлеещ се стол и си седиш отпред, а някой ти лъска ботушите?

— Искаш работата ли? — Долархайд се ухили.

Още не си поплюва.

Джейк нагласи шапката по-удобно на главата си вместо да отговори.

— Мога да използвам стрелец като теб — рече Долархайд и този път като че ли не се шегуваше.

Джейк го изгледа и рече:

— Да, би могъл.

Обърна коня си и пое по улицата, водеща вън от града. Долархайд се засмя.

— Джейк! — извика след него.

Той спря и се обърна.

— Тя е на по-хубаво място.

Дълго не продума. Накрая очите му се изпълниха с изненада, мъка и разбиране.

— Грижи се за себе си — рече Долархайд и му се усмихна.

Джейк кимна и най-сетне и той се усмихна — истински и неподправено. Вдигна ръка, за да докосне шапката си… почти отдаде почест.

— Ще се виждаме — рече той, — Полковник.

Долархайд го прие без дори да трепне — още един демон, който бе победил по време на пътуването им до края на света и обратно. На свой ред той докосна шапката си. Застана до шерифа и двамата гледаха как Джейк се скрива в омарата на деня и си отива от живота им.

Джейк стигна до срутената колиба, която бележеше края на предишното му съществуване… и това на Алис. Прекрачи през раздробения праг и положи на масата малък букет пресни цветя, набрани покрай реката. Свали си шапката.

Сведе глава и затвори очи. Искаше да се моли, но не знаеше как… Искаше да поиска прошка… но тя вече му беше простила. Щеше му се да й каже обичам те, но можеше само да се надява, че е имал разума да й го каже преди… преди да стане твърде късно. Щеше му се да поиска от нея да се оженят…

Но всички тези мигове са били откъснати от него… били са… Паметта му отказваше да го нарече другояче. Бе дошъл тук да се сбогува. Нищо повече.

Обърна се без да позволява на погледа си да се застоява никъде задълго.

Не можах дори толкова да се сбогувам с Ела…

Вдигна поглед към небето.

Ела… На любовта им явно не бе писано да бъде, да прекарат цял живот заедно или дори само една нощ… Толкова би искал да я накара да разбере колко много…

Но после си спомни как Ела го целуна в подземния свят. Може би в онзи миг бяха споделили всичко, което им трябваше да знаят един за друг…

Тя сякаш винаги знаеше какви са най-съкровените му мисли, усещаше чувствата, които и сам не можеше да разпознае в себе си, по начин, който… който не беше човешки. И в онзи миг, вън от всякаква реалност, тя най-сетне го допусна в собствения си ум и сърце.

1 ... 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)