![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Долархайд тръгна със сина си по новопостроената дървена пътека по улицата. Подмина неколцина от местните, които кимнаха и докоснаха шапки за поздрав. Полковника плати за голяма част от поправките в града и разрухата, причинена от извънземните, вече не личеше толкова. Не само по градските улици, но и в умовете и в сърцата на хората.
Долархайд се усмихна в отговор на поздрава като тайничко не можеше да повярва колко добре се чувства човек, когато използва парите си за общото добро. Не можеше дори да си спомни защо започна да трупа всички тези пари. Те бяха студени, корави, мъртви, а и имаше поне пет пъти повече, отколкото някога щяха да му потрябват.
Полковника погледна Пърси и си спомни какво си бе позволил да му каже някога проповедник Мийчъм — че хората… хора като собствения му син или като Нат… са тези, на които трябва да обръща внимание, защото, за разлика от златото, те са незаменими.
За миг Полковника се замисли за преди… какво причиняваше на хората, посмели да докоснат дори една от монетите му… какво кроеше за Джейк Лонерган, който в крайна сметка спаси сина му. Дали гладът за злато го бе превърнал в чудовище… а дали чудовището не е било винаги там, дали не чакаше като мършояд да захапе душата на човек, когато нещо по-добро у него загине?
Долархайд се върна в настоящето и видя, че Пърси го гледа притеснен, забелязал дългото му мълчание. Полковника се усмихна и се върна отново на темата — нещата, които трябва да знае един син на собственик на ранчо и наследник на бизнеса. Неща, които не би се сетил да обясни на сина си преди, когато мислеше, че Удроу Долархайд има нужда само от себе си.
— Съвсем скоро още много хора ще разберат за златото. — Полковника посочи оживената улица. — Скоро някой ще започне да строи железница, а това ще смени всички принципи на бизнеса. Хората с пари, ще трябва да изхранват добитък, не да търчат с него от място на място.
Пърси кимна, нащрек, концентрирал цялото си внимание в думите на баща си. Момчето учеше с толкова хъс, не само защото Удроу най-сетне бе решил да включи сина си в собствения си живот, а и защото притежаваше изненадващ интелект.
Но пък защо да съм изненадан?
Долархайд подаде тефтерите на Пърси.
— Занеси ги в банката, кажи им, че трябва да ми отпечатат още чекове.
Пърси спря насред крачка. Погледна надолу, а усмивката му изчезна и на нейно място се появи примирение.
Долархайд се изненада.
— Кажи на банкера да пише „Долархайд и син“ — добави той. Лицето на сина му грейна като слънце, подаващо се иззад облаците. Долархайд внезапно си спомни лицето на жена си. — Така става ли? — попита той с усмивка, която подканяше сина му да каже какво мисли — за пръв път се почувства сякаш се учи на бащинство.
— Да — усмивката на Пърси се разшири. — Да, сър.
Момчето се отдалечи с горда стъпка, както и трябваше — някога земите на Долархайд и всичко на тях щяха да му принадлежат. Пърси се превръщаше в по-добър син и наследник, отколкото Долархайд можеше да си мечтае… отколкото някога бе заслужавал преди да се превърне в по-добър баща.
Долархайд продължи към канцеларията на шерифа.
Тагарт седеше на стол, опънал крака, без да спира да наблюдава улицата. Той и Чарли Лайл вече бяха на себе си… само че сега Тагарт като че ли се радваше повече на живота. Черното куче, последвало Джейк Лонерган до града, а след това и ловците на демони през цялото им дълго пътешествие през пустошта, лежеше до него.
— Джон — Долархайд му кимна в поздрав.
— Удроу — Тагарт го погледна, след което върна поглед към улицата. — Градчето ни доста ще порасне.
— Дано това не ти създава проблеми, шерифе.
Долархайд отбеляза колко много хора вървят по улицата. Промяната никога не е лесна…
— Това е твоят град — каза той на глас на шерифа, — и ако преди не е бил, сега вече е.
Тагарт посегна да почеше кучето зад ушите. Когато погледна нагоре, на лицето му грееше първата истинска усмивка, която Долархайд някога бе виждал.
Двамата мъже вдигнаха глави, когато един ездач дръпна юздите на коня си точно пред тях. Джейк Лонерган ги гледаше сякаш без да иска ги е срещнал, но оглеждаше лицата им все едно искаше да ги запомни, в случай че се срещнат отново. Дисагите му бяха подготвени за дълго пътуване — две манерки висяха на седлото.
С изключение на това, изглежда си тръгваше както и беше пристигнал — на чужд кон, само с дрехите на гърба си. Кучето помаха с опашка, но не понечи да се изправи.