![Конспирацията „Моцарт“ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/0/7/konspiraciyata-mocart-bg-download.jpg)
Конспирацията „Моцарт“ [bg]
- Автор: Мариани Скотт
- Серия: Бен Хоуп (bg) #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547691988
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Конспирацията „Моцарт“ [bg]». Краткое содержание книги:
— Дали е със сводест таван, с каменни колони? С под от черни и бели плочки, наредени шахматно?
— Не знам — отвърна тя. — Възможно е. Но нещо друго исках да ти кажа. Онова момиченце…
— Клара?
Тя кимна.
— Смятат да я убият. По-късно. С отровна инжекция.
Той я изгледа.
— Защо ми казваш всичко това? Защо чак сега?
— Защото искам да я измъкна оттук — каза тя. — Тези хора трябва да бъдат спрени. Твърде далеч отидоха. — Очите й го гледаха уплашено, умоляващо, търсеха погледа му. Казваше истината. — Писна ми, повръща ми се от тези извращения — продължи тя. Думите й излизаха от устата на пресекулки, като накъсан шепот. — Когато ми каза за детето, реших да направя нещо. Трябва да ми повярваш! Не ми беше лесно да те предам. Но нямах избор. Те ме държат в клещи, както теб сега. Такива са, хващат хора в капан и после ги използват за целите си.
Бен помълча, докато размишляваше върху чутото.
— Къде се намираме сега?
— В стара военна база край Ернстбрюн, северно от Виена. Собственост е на Крол.
— А къде държат Клара?
— В къщата.
— В имението на Фон Адлер?
Ева кимна бързо.
— В стая под засилена охрана.
— Кажи ми точно къде се намира мястото — каза той.
— На около пет километра южно от Виена. Ще те заведа. Дошла съм да те измъкна. Имам кола.
Отвън се чу трясък на стоманена врата; тежки стъпки отекваха от стените на тесния коридор. Ева издаде тих вик на ужас.
— Това е Глас. Ще ме убие!
Бен замръзна. Нямаше къде да я скрие.
Стъпките почти бяха достигнали вратата на килията. Нямаха време.
— Целуни ме — каза той и я обгърна с ръце.
Ева се стресна, после разбра. Това можеше да спаси и двамата. Тя обви ръце около шията му и се притисна с цялото си тяло към него. Устните й, меки и горещи, се сляха с неговите.
Вратата на килията се отвори с трясък. Едрият силует на Джак Глас я изпълни цялата. Когато ги видя, той се изсмя.
— Я, колко романтично! Значи старецът се оказа прав. Ти наистина си го чукала следобед. И какво, дойде за още ли?
— Трябваше да го видя — каза Ева. — Обичам го. — Тя се отдръпна от Бен.
Глас пристъпи в килията, като наведе глава, за да мине под горния праг. Хвана Ева за ръката и грубо я дръпна настрани.
— Сега вече се накисна до шия в лайната — каза той.
— Не й причинявай болка заради мен — каза Бен. — Аз съм виновен.
Глас се изхили мръснишки.
— Моля те, не казвай на Вернер — замоли го отчаяно тя. — Той ще ме убие.
— А, знам! — каза той — И после ще те чука, умряла. — Той спря и се замисли. Случаят му предоставяше неочаквани възможности. Тя беше изцяло негова. Откога чакаше този момент! — Но пък може и да се договорим с теб. — И той намигна на Бен.
Бен не отделяше очи от автоматичния пистолет „Берета 92“, затъкнат в колана му. Беше само на четири крачки от него. Можеше да му счупи врата, преди Глас да разбере какво става. Да му вземе пистолета и с него да избие пазачите.
Макар и набързо скалъпен, планът му харесваше.
Направи крачка, после втора. Ева се дърпаше и съпротивляваше в мечешката прегръдка на Глас.
През вратата влязоха още петима мъже, с извадени пистолети, които моментално насочиха към Бен. Явно не искаха да рискуват. Изведнъж съотношението на силите се промени коренно. Бен замръзна на мястото си.
— Хайде, до по-късно, храбрецо! — подвикна Глас.
Докато Глас я извличаше от стаята, Ева хвърли последен умолителен поглед на Бен. Гардовете се изнизаха един по един след него. Стоманената врата се затръшна и ключът се превъртя в ключалката. Бен остана отново сам.
50
Имението на Фон Адлер
На следващата сутрин
Клара надигна глава от възглавницата. Беше още замаяна и имаше ужасен вкус в устата. Колко ли време бе спала? Изведнъж си спомни. Преживяното не беше кошмар. Тя действително бе викала и блъскала с юмруци по вратата. След няколко минути, когато ръцете й се бяха изранили, вратата се бе отворила.
В стаята бе влязъл някакъв старец — същият, който приличаше на ястреб. Беше й се усмихнал, но усмивката му не беше дружелюбна. Очите му бяха студени, като две черни стъклени топчета. Там беше и мъжът, на когото Клара викаше Франц. Той всъщност не се казваше Франц, както бе разбрала по-късно. Тя го мразеше. Надяваше се, че ухото му не е обезобразено от стар белег, а че това е първият признак на някаква ужасна болест, която постепенно ще обхване цялото му лице, докато го принуди да се крие в някоя дупка до края на живота си. Тя си спомняше как я притисна към леглото и хвана ръцете й като в клещи. Тя бе ритала и се бе съпротивлявала, но Франц беше адски силен.