Измамна светлина [bg]

Арман Гамаш обходи селото с поглед, за да види онова, което върховният съдия пропускаше.

Рут седеше на пейката, хранеше птиците и от време на време вдигаше поглед към небето. Норман и Полет, посредствените художници, се мяркаха на верандата на пансиона. Няколко селяни носеха мрежести торби с покупки от бакалницата на мосю Беливо. В бистрото имаше и други клиенти, сред които Андре Кастонге и Франсоа Мароа.

Клара стоеше в коридора и се взираше във вратата, затръшната в лицето й. Звукът все още отекваше в стените, по коридорите, разля се надолу по стълбището и накрая плисна навън през входната врата на сградата. На ярката слънчева светлина.

Стоеше с широко отворени очи, с разхлопано сърце. И свит стомах.

Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— А, ето ви и вас! — каза Дени Фортен от входната врата на бистрото. Изпита огромно удоволствие, когато Андре Кастонге подскочи от изненада и едва не обърна бялото си вино.

Франсоа Мароа обаче не подскочи. Почти не трепна.

Като гущер на припек, помисли си Фортен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — изруга Кастонге.

— Може ли? — попита по-младият мъж и седна на масата, преди някой от двамата да му откаже.

Винаги му отказваха място на масата си. От десетилетия. Заговор на арт дилъри и собственици на галерии. Вече старци. Още щом Фортен приключи с рисуването и отвори собствена галерия, те се сплотиха. Срещу натрапника, новодошлия.

Е, ето го сега. По-успял от всички тях. Освен може би от тези двамата. Кастонге и Мароа бяха единствените членове на квебекския арт елит, за чието мнение му пукаше.

Някой ден обаче щеше да им се наложи да го признаят. И този ден като нищо можеше да е днес.

— Чух, че сте тук — заяви Фортен и даде знак на сервитьора да донесе от същото за възрастните мъже.

Кастонге, както забеляза, добре напредваше с бялото вино. Мароа обаче пиеше студен чай. Непреклонен, изтънчен, сдържан. Хладнокръвен. Мъжкар.

За себе си поръча бира от микропивоварна. Млада, златна, нахална.

— Вие пък какво правите тук? — попита Кастонге с ударение на вие, сякаш Фортен бе длъжен да му дава обяснения. И той почти го направи по инстинкт. Изпита нужда да ги успокои.

Но успя да се овладее и чаровно се усмихна.

— Дошъл съм по същата причина като вас. Да подпиша договор със семейство Мороу.

Този път Мароа реагира. Бавно, съвсем бавно, арт дилърът обърна глава и бавно, съвсем бавно, повдигна вежди, вперил поглед право във Фортен. При всеки друг изражението би изглеждало комично.

Но на лицето на Мароа бе страховито.

Фортен усети как изстива, все едно бе погледнал главата на горгоната.

Преглътна мъчително, но не отмести поглед. Надяваше се, че ако е бил превърнат в камък, поне е застинал с изражение на нехайно презрение. Ала се опасяваше, че лицето му излъчва нещо съвсем различно.

Кастонге избухна в смях.

— Вие? Да подпишете договор с Мороу? Вече имахте своя шанс и го изпуснахте.