Измамна светлина [bg]

— Наистина ли можете да изпитате завист към свой довереник? Това не пасва особено на връзката, която описахте.

— Описах ви идеалните взаимоотношения. Аз съм близо до съвършенството, както несъмнено сте забелязали, но все още не съм го достигнала. — Сюзан се засмя. — Това е единственият ми недостатък. Завистта.

— И любопитството.

— Двата ми недостатъка. Завист и любопитство. Освен това обичам да командвам. Божичко, май съм доста повредена.

Художничката отново се засмя.

— Разбрах също, че имате дългове.

Усмивката й замръзна.

— Откъде знаете? — Вторачи се в него, но когато Гамаш не отговори, кимна примирено. — Естествено, че знаете. Да, имам дългове. Никога не съм се оправяла добре с парите, а сега, когато не ми е позволено да крада, животът е много по-труден. — Усмихна се подкупващо. — Списъкът с недостатъците ми набъбва.

Наистина набъбваше, помисли си инспекторът. Какво още премълчаваше тази жена? Стори му се странно, че две художнички не биха сравнили творбите си. Че Лилиан не би показала картините си на своята наставница. За одобрение, за съвет.

И какво, ако Сюзан ги бе видяла в целия им блясък? Би ли убила Лилиан в яростен пристъп на завист? Звучеше неправдоподобно.

Ала наистина изглеждаше странно, че за осемте месеца близки взаимоотношения тя нито веднъж не бе посетила дома на по-младата жена. И никога не бе виждала картините й.

После му хрумна нещо друго.

— В Организацията на анонимните алкохолици ли се срещнахте за пръв път, или се познавахте отпреди? — попита.

Усети, че е напипал нещо. Усмивката й не трепна, но погледът й се изостри.

— Ние всъщност наистина се познавахме. Макар че "познавахме" е малко пресилено. Сблъсквали сме се по изложби преди години. Преди тя да замине за Ню Йорк. Но никога не сме били приятелки.

— Бяхте ли поне донякъде близки?

— След няколко питиета? Ставах повече от близка с хората, господин главен инспектор. — Сюзан се засмя.

— Но не и с Лилиан, очевидно.