Измамна светлина [bg]

— Предпочитам да седнем ей тук — каза съдия Пино. Сюзан и Гамаш спряха. Мъжът сочеше към маса в дъното, опряна до тухлена стена, в най-непривлекателната част от заведението. — По-дискретно е — обясни Тиери, щом видя обърканите им изражения.

Гамаш вдигна вежди, но се съгласи и махна на Жан Ги да се присъедини към тях. Съдия Пино седна пръв, обърнал гръб на селото. Габри взе поръчката им.

— Това ще ви притеснява ли? — попита старшият детектив и посочи към донесените от Бовоар бири.

— Ни най-малко — отвърна Сюзан.

— Опитах се да се свържа с вас тази сутрин — заяви Гамаш.

Габри сервира напитките им и прошепна на Бовоар:

— Кой е този, другият?

— Върховният съдия на Квебек.

— Как пък не! — изсумтя Габри, стрелна Жан Ги с гневен поглед и се отдалечи.

— Какво каза секретарката ми? — попита Пино и отпи глътка "Перие" с лайм.

— Спомена само, че днес работите от къщи — каза Гамаш.

Съдията се усмихна.

— Така е в известен смисъл. Просто не уточних от коя къща.

— И решихте да дойдете до тази в Ноултън?

— Това разпит ли е, господин главен инспектор? Да си извикам ли адвокат?

Усмивката не слизаше от лицето му, но никой от двамата не се заблуждаваше. Да разпитваш подробно върховния съдия на Квебек си беше рисковано занимание.

Арман Гамаш се усмихна в отговор.

— Само си говорим приятелски, господин съдия. Надявам се да успеете да помогнете.

— О, за бога, Тиери! Просто кажи на човека каквото иска да знае. Не сме ли дошли точно затова, да помогнем?

Главният инспектор се загледа в седналата срещу него жена. Обядът им бе сервиран и тя се тъпчеше с пастет от патешки дроб. Не от лакомия, а от страх. Оставаше само да си прегърне чинията. Сюзан не искаше чужда храна. Само своята. И бе готова да я брани, ако се наложи.

Но между хапките бе задала много интересен въпрос.

Защо бе дошъл Тиери Пино, ако не да помогне на разследването?

— О, дошъл съм да помогна — потвърди небрежно мъжът. — Реагирах инстинктивно, господин главен инспектор. Типично за юрист. Поднасям извиненията си.

Гамаш забеляза и друго. Върховният съдия с удоволствие предизвикваше него, началника на отдел "Убийства" в Sûreté du Quebéc, ала никога не предизвикваше Сюзан, някогашната художничка, която сега бе сервитьорка на пълен работен ден. Всъщност приемаше подигравателните й изблици, критики и превзети жестове със завидно спокойствие. Дали се дължеше на добро възпитание?

Едва ли. Главният инспектор имаше усещането, че върховният съдия се страхува от жената. Сякаш тя знаеше нещо за него и го изнудваше.

— Помолих го да ме докара — обясни художничката. — Сигурна бях, че ще иска да помогне.

— Защо? Наясно съм, че Сюзан е била близка с Лилиан. Вие също ли, сър? — попита Гамаш.

Върховният съдия го погледна невъзмутимо.

— Не и по начина, по който си го представяте.

— Нищо не си представям. Просто попитах.

— Опитвам се да помогна — изрече Пино. Твърдост се четеше както в гласа, така и в погледа му. Гамаш бе свикнал с това от срещите им в съда. От съвещанията на високо равнище в Sûreté.