![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Рано сутринта млад мъж влезе в бюрото на първия заместник-началник на ГРУ. Лицето му беше хермафродитско, с високо извити вежди, малък нос, големи уши и цялото осеяно с лунички. Но в очите му имаше следи на преждевременно състарен дух, на прекалено дълбок за тридесет и няколкото му години цинизъм. Беше служил в Афганистан, където беше ръководил взривяването на мостове и някои сгради в Кабул.
Носеше униформата на Трети отдел на ГРУ, така наречения „Спецназ“. „Спецназ“ е елитната шпионско терористична бригада на ГРУ, бойците, от която са обучени да се внедряват зад фронтовата линия по време на война, да откриват и разрушават ядрени съоръжения, комуникационни линии и други стратегически цели и да ликвидират вражески лидери. Те също така осигуряват поддръжка, подготовка и екипировка на многобройни терористични групи. С една дума, частите на „Спецназ“ са най-опитните диверсанти на Съветския съюз.
Този млад мъж беше водещият специалист на „Спецназ“ по взривните и запалителните устройства. Козирува, когато началникът му го поздрави с кимване от голямото си бюро, зад което от пода до тавана се издигаше огромен прозорец.
Началникът, генерал-полковник, беше белокос мъж с аристократичните маниери на едновремешен царски офицер; кителът му беше покрит с медали.
Преди да седне, специалистът по експлозивите взе малкото четвъртито листче, което генералът плъзна към него по излъсканата до блясък повърхност на бюрото. Погледна го и почувствува как кръвта нахлува в главата му.
На листчето имаше само една дума: Секретариат.
Младият мъж беше привлечен тайно към Секретариата преди две години, след впечатляващите му прояви в Афганистан.
Той кимна.
Генерал-полковникът се наведе и запревърта диска на един сейф отпред на бюрото си. Отвори го, извади от него кафява папка и също я плъзна по бюрото.
— Най-важната ти задача — промърмори той.
Експертът по експлозивите взе папката, отвори я и видя, че в нея има хелиографни копия. Погледна ги и пребледня.
— Не! — изпъшка той.
— Това е исторически момент — каза генерал-полковникът. — За всички нас. Радвам се, че и ти ще участвуваш в него.
35
Вашингтон
Малко след десет сутринта Роджър Бейлис влезе във фоайето на един от най-изисканите стари хотели във Вашингтон, „Хоуп-Станфорд“, и се запъти по разкошния ориенталски килим покрай коринтските мраморни колони и копринените гоблени от осемнадесети век към регистратурата. Поговори кратко със служителя, после тръгна към асансьорите.
Огледа се нетърпеливо из фоайето — явно беше от хората, които не обичат да ги карат да чакат. Щом дойде първият асансьор, го взе и се качи на петия етаж. Там тръгна наляво и вървя по коридора, докато не намери стая 547. На вратата беше закрепен с лепенка плик с името му. Обърна се със смръщено от раздразнение чело, върна се при асансьорите и натисна копчето „надолу“.
Чарли Стоун го наблюдаваше от стълбищната площадка в края на коридора.
Дотук всичко вървеше добре. Бейлис беше дошъл сам. „Хубаво. Може би съм прекалено подозрителен“ — помисли си Стоун.
Час и половина преди това той се бе обадил на Бейлис. Роджър Бейлис беше един от отличните студенти на Алфред Стоун. Държавният служител от Съвета за национална сигурност едва ли помнеше сина на бившия си университетски преподавател, но Алфред Стоун очевидно му се бе доверявал. Беше му се доверявал достатъчно, за да поиска помощ от него.
— Разбира се, чух какво ти се е случило — възкликна по телефона Бейлис. — Боже господи! И за баща ти… — Последва дълга пауза, сякаш му бе трудно да овладее чувствата си. После продължи: — Чарли, зная доста за положението ти. Повече, отколкото вероятно предполагаш. Мисля, че е важно да поговорим.
— Добре. Колкото е възможно по-скоро.
— Слушай, Чарли, не ме разбирай погрешно, но не искам да ме виждат с теб. Нали знаеш, работя в Съвета за национална сигурност и не мога да рискувам…
— Добре — прекъсна го Стоун. — Скоро ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се срещнем.
Стоун, естествено, вече го бе намислил. Общоприетата логика му подсказваше, че трябва да се срещнат на публично място. Според теорията, публичните места са най-сигурното убежище. Но Стоун се укриваше от властите. За него никъде не беше сигурно. А Бейлис — Бейлис беше една въпросителна. Кой знае можеше ли наистина да му се има вяра?