Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Разбира се. След като достигнем неврона отново ще променим размера си до най-подходящия.
Боранова въздъхна и потъна в някакви свои мисли.
— Наталия — продължи Конев с непривична нежност, — вероятно ще трябва да променим размерите си. Не можем вечно да останем с размерите на глюкозна молекула.
— Мразя да се деминиатюризирам по-често, отколкото е нужно — отвърна Боранова.
— В случая се налага. Не можем да прекараме часове в заобикаляне на клетъчната мембрана. А на този етап десетократната деминиатюризация ще предизвика много малка абсолютна промяна на енергията.
— Не е ли вярно, че започването на деминиатюризацията може да предизвика неконтролируемо и експлозивно продължение на процеса? — попита Морисън.
— Интуицията ви не ви лъже, Албърт — отговори Боранова. — Схванали сте същността, без да знаете нищо от теорията на миниатюризацията. По-безопасно е след като веднъж деминиатюризацията започне, да се остави да продължи. Прекратяването й крие известна опасност.
— А също и оставането ни с часове с размерите на глюкозна молекула — добави Конев.
— Вярно е — кимна Боранова.
— Трябва ли да го предложим на гласуване и да стигнем до демократично решение? — обади се Дежньов.
При тези думи главата на Боранова трепна, а в тъмните й очи проблясна мълния. Масивната й челюст се стегна.
— Не, Аркадий. Отговорността за вземането на решенията е моя и аз ще увелича размера на кораба — след което, като че ли желаеше да разсее властния тон добави — Разбира се можете да ми пожелаете успех.
— И защо не? — додаде Дежньов. — Все едно да пожелаем успех на самите себе си.
Боранова се приведе на уредите си. Морисън бързо се измори да я наблюдава. Всъщност не можеше да види какво прави, а и да успееше, нямаше да разбере нищо. Освен това имаше и друга проста причина — вратът го заболя от усилието да гледа назад. Обърна се напред и откри, че Конев гледа през рамото си към него.
— Относно улавянето на скептичните вълни — заговори Конев.
— Какво искате да попитате за скептичните вълни?
— Когато си пробивахме път насам през колагеновата джунгла…
— Да, да, и какво?
— Приехте ли някакви… образи?
Морисън си спомни разкъсващия образ на София Калинина. Сега в ума му нямаше нищо подобно. Дори и сега мисълта за нея не разбуди никаква реакция. Каквото и да имаше в ума му, то беше излязло наяве под силното въздействие на концентрираните скептични вълни. Каквото и да беше, не възнамеряваше да го описва на Конев, нито пък на когото и да било другиго.
Опита се да спечели малко време.
— Защо е трябвало ли да приемам някакви образи?
— Защото ви се е случвало неколкократно, докато сте анализирали скептичните вълни при нормални размери.
— Допускате, че анализа по време на миниатюризация би дал по-голяма интензивност или притежава по-силна способност да предизвиква образи?
— Предположението е основателно. Но все пак приехте ли нещо? Въпросът ми не е теоретичен. Питам за наблюденията ви. Приехте ли някакви образи?
Морисън въздъхна мислено и отговори:
— Не.
Морисън се почувства малко неспокоен и повече от малко сърдит, понеже Конев продължи да го гледа през рамото си.
— А аз приех.
— Така ли? — очите на Морисън се разшириха от искрено неподправена изненада. След това продължи по-предпазливо — Какво почувствахте?
— Не много, но си мислех, че вие може да сте го приели по-ясно. На практика вие управлявахте и насочвахте детектора си, а вероятно той е по-пригоден към вашия мозък, отколкото към моя.
— Но какво все пак приехте? Можете ли изобщо да го опишете?
— Просто проблясък, който се появи и изчезна. Стори ми се, че виждам три човешки фигури, едната по-голяма от останалите.
— И какво разбрахте от тази картина?
— Ами Шапиров има дъщеря, която обожава, а тя има две деца, които той също обича силно. Вероятно в комата си е мислил за тях или си ги е спомнял, или е бил в заблуда, че ги вижда. Кой знае какво става с човешкия ум в кома?
— Познавате ли дъщеря му и внуците му? Разпознахте ли ги?
— Видях ги все едно през стъкло и в здрач. Всичко, което успях да видя бяха трите фигури — гласът му прозвуча разочаровано. — Надявах се, че сте ги видели по-ясно.
— Нито видях, нито почувствах нещо подобно.
— Разбира се, щом веднъж влезем в неврона приемането ще бъде по-силно — продължи Конев. — Във всеки случай не ни интересуват образите. Искаме да чуем думи.
— Никога не съм чувал думи — поклати глава Морисън.
— Разбира се, че не сте, тъй като сте работили с животни, а те не използват думи.
— Така е — съгласи се Морисън. — Веднъж успях да проведа няколко теста с човек, макар че никога не съм го съобщавал. Не приех нито думи, нито образи.