Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Колко ли време мина, откакто някоя жена го беше гледала с гордост и вяра в способностите му? Преди колко ли години Бренда беше изгубила вярата си в него?
Разтърси го пристъп на самосъжаление и трябваше да изчака за миг, докато се успокои.
Отново към уредите. Опита се да изключи света от съзнанието си, да се абстрахира от условията, да мисли само за компютъра си, само за малките колебания в електромагнитното поле, които се създаваха от обмена на натриеви и калиеви йони през невронната мембрана.
Екранът отново проблясна, успокои се и показа стабилна крива с няколко пика и пропадания. Внимателно, едва докосвайки клавишите Морисън увеличи изображението. Пиковете се разшириха, а краищата им изчезнаха извън екрана. Върху единствения максимум, който остана на екрана, беше наложена малка неравна извивка.
„Улавя вълните“, помисли си Морисън, страхувайки се да го каже, страхувайки се дори да си го помисли открито, за да не би и най-лекото физическо или умствено въздействие да стане причина за изчезването им.
Малката извивка — скептичните вълни, както той ги наричаше — излезе от фокус, след това се появи отново, но не можеше да се види ясно.
Морисън не беше изненадан. Може би улавяше полетата на няколко клетки, които не съвпадаха напълно. Освен това пластмасовият корпус на кораба също имаше изолиращ ефект. Въздействаше и непрестанното Брауново движение. Може би се получаваше интерференция със зарядите на атомите, които бяха струпани извън миниатюризационното поле.
Чудото беше, че изобщо бе засякъл вълните.
Бавно докосна антената. Плъзна пръстите си нагоре-надолу, първо с едната ръка, после с другата, след това двете заедно и накрая двете заедно, но в противната посока. След това внимателно завъртя антената на едната страна, после на другата. Скептичните вълни се усилваха или ставаха по-неравни, но Морисън не знаеше със сигурност как действията му водят към изчистването на изображението.
И изведнъж, завъртайки антената в определена посока, малките вълни рязко се усилиха. Малко движение в едната или другата посока и те ставаха отново непостоянни, но в една точно определена посока бяха силни. Опита се да сдържи треперенето на ръцете си.
— Аркадий?
— Да, мой американски магьоснико — отвърна Дежньов.
— Завий наляво и малко нагоре! Не искам да говоря прекалено много.
— Ще трябва да заобиколя няколко нишки.
— Завий бавно! Ако го направиш бързо ще изгубя фокусировката.
Морисън с мъка си наложи да не гледа наляво към Калинина. Един поглед към лицето й и неизбежната мисъл за красотата й щяха да са достатъчни, за да развалят изображението на монитора. Дори мисълта за вероятно разсейване беше достатъчно отвличаща, защото мисловната вълна се разколеба.
Дежньов използваше всички възможности на двигателите, за да завива бавно, а Морисън леко въртеше антената, търсейки посоката. От време на време промърморваше кратко указание:
— Нагоре и надясно. Надолу. Малко наляво. Право напред — прошепна най-накрая.
„Би трябвало да стане по-лесно щом се приближат, помисли си той, но не можеше да се отпусне, докато неврона наистина не се появи…“
Съсредоточаването само върху едно действие беше толкова изморително, колкото и продължителното напрягане на един и същ мускул. Трябваше да направи някаква малка промяна. Трябваше да помисли за нещо друго, за нещо неутрално, нещо, което би могло да остави мозъка му ненапрегнат за известно време. Така че се замисли за разбитото си семейство, тъй като толкова често беше мислил за тях, че представата беше избледняла и донякъде изгубила ефекта си. Приличаше на набръчкана и избледняла снимка, от която можеше бързо да се откъсне и да се върне над целенасочените размишления над скептичните вълни.
Неочаквано, без предупреждение друга мисъл се вмъкна в ума му и го завладя напълно. Беше мисловен портрет на София Калинина, която изглеждаше по-млада, по-хубава и по-щастлива, отколкото през целия кратък период, откакто я познаваше. А заедно с представата за София и смесица от любов, разочарование и ревност, които го обезсилиха.
Не беше осъзнавал нито едно от тези чувства, но кой би могъл да знае какви несъзнателни мисли и емоции се крият в собствените му мозъчни клетки? А Калинина? Това ли чувстваше към нея? Толкова бързо? Или ненормалното влияние върху мозъка на това фантастично пътешествие предизвикваше фантастични реакции?
Изведнъж забеляза, че кривата на екрана е напълно изчезнала. Беше готов да извика на Дежньов да спре двигателите, докато се концентрира и се опита отново да засече вълните, когато прогърмя гласа на Дежньов: