Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Опита се да се съсредоточи върху тези молекули. Във водата се забелязваха проблясъци, може би дължащи се на отраженията на корабните фарове от тези молекули, но нито една не се виждаше добре. Дори повърхността на клетъчната мембрана не се виждаше наистина ясно. Приличаше по-скоро на сюрреалистична импресия, отколкото на истинска повърхност — твърде малко фотони се отразяваха и твърде малко достигаха до тях заради размерите им.
На светлината на проблясъците се забелязваше зърнестия строеж на заобикалящата ги течност, вероятно заради водните молекули, а между тях — нещо прилично на червей, което се извиваше, въртеше, свиваше се и се разтваряше. Разбира се, непосредствената околност на кораба попадаше в миниатюризационното поле, така че атомите и молекулите на нормалния свят непрекъсната се свиваха при навлизането си и отново се разширяваха при напускането. Броят на тези атоми сигурно беше огромен, но промяната на енергията беше достатъчно малка, за да не търпят забележими загуби или да се изложат на опасността от спонтанна миниатюризация. Или поне така изглеждаше.
Морисън се опита да не мисли повече на тази тема.
— София — додаде Боранова, — не поставям под въпрос способностите ти, но, моля те, провери дали кораба има електрическите характеристики на глюкозата!
— Има ги, сигурна съм — отвърна Калинина.
И като че ли искаше да потвърди думите й, корабът неочаквано се завъртя, доколкото можеше да се прецени по завъртането на панорамата.
При обикновени условия подобно завъртане би хвърлило всички на кораба към облегалките за ръцете. Обаче масата и инерцията бяха практически равни на нула, така че почувстваха само слабо разлюляване, едва различимо от Брауновото движение.
— Прикрепихме се към глюкозен рецептор — обяви Калинина.
— Добре — рече Дежньов. — Изключих двигателите. А сега какво ще правим?
— Нищо — отговори Калинина. — Ще оставим клетката да си върши работата и ще чакаме.
Всъщност рецептора нямаше истински контакт с кораба. Това беше добре, защото ако се приближеше по-близо, щеше да навлезе в миниатюризационното поле и върха му щеше да се смали. При сегашното положение просто имаше привличане между електрическите полета — отрицателно към положително и положително към отрицателно. Взаимодействието не беше напълно йонно, а по-слабо, напомнящо водородните връзки. Беше достатъчно силно, за да ги задържи, но и достатъчно слабо, за да позволи на кораба да стои на известно разстояние, като че ли бяха свързани с рецептора с гумени ленти, вместо със здрави куки.
Рецепторът се простираше по цялата дължина на кораба, а очертанията му бяха неравни, като че ли описваше някакви изпъкналости по пластмасовия корабен корпус. За невъоръженото око корпуса беше гладък, но Морисън беше напълно сигурен, че електрическото поле се издуваше там, където в глюкозната структура биха се намирали хидроксилните групи и издатините приемаха формата, която биха имали при взаимодействие с истинска молекула.
Морисън отново се огледа. Рецепторът закриваше по-голямата част от пейзажа. Ако можеше да погледне отвъд него, щеше да види разпрострялата се по-нататък повърхност на неврона, която изглеждаше безкрайна, защото се стопяваше извън обсега на корабната светлина.
Като че ли невронната повърхност се издигна леко, така че можеха да се видят повече подробности. Между правилните куполи на фософолипидните молекули от време на време се забелязваха късове материя с неправилна форма — може би протеинови молекули, предположи Морисън — които преминаваха през клетъчната мембрана. Рецепторите бяха закрепени към тези молекули, което не го изненада. Знаеше, че рецепторите са пептиди — вериги от аминокиселини. Бяха част от протеиновия гръбнак на клетката, издадени навън, като всеки рецептор беше изграден от различни аминокиселини свързани в определен ред, така че да има определена характеристика на електрическото поле, съответстваща на молекулата, за която е предназначен.
Стори му се, че рецепторите се движат към него. Сега бяха повече и броят им все още нарастваше. Рецепторите и протеиновите молекули, към които бяха прикрепени, като че ли плуваха през покритите отдолу със слой холестерол фосфолипидните молекули, които се разтваряха пред тях и се сключваха след тях.
— Нещо става — каза Морисън, усещайки по микроскопичното подръпване на инерцията, че кораба се движи, което му напомни за почти незабележимата му маса.