Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

Морисън също наблюдаваше повърхността. Дендритите бяха много по-сложни от тези на глиалната клетка. Най-близкият беше толкова разклонен, че приличаше на мъхест папратов лист, който изчезваше извън обсега на корабната светлина. По-далечните изглеждаха по-мъхести и по-малки.

Морисън предположи, че мъхестия вид се дължи поне отчасти на Брауновото движение. Разбира се, то не би могло да бъде много силно. Вероятно всяко от разклоненията, всяко клонче се съединяваше с подобно клонче или с някой съседен неврон, образувайки връзката наречена синапс. Колебанията на клончетата не би трябвало да бъдат толкова силни, че да разрушат контакта. В противен случай мозъкът нямаше да работи.

Дежньов приближи кораба до повърхността на клетката, като бавно го плъзна покрай най-близкия дендрит. Беше се научил да компенсира неравномерното разположение на отделните двигатели с известен финес. На Морисън му се стори, че повърхността се изменя.

Разбира се, тъй като отново се миниатюризираха. Хребетите по клетъчната повърхност ставаха все по-отчетливи и се разделяха на куполи. Нишките между фосфолипидните куполи все повече заприличваха на въжета. „Рецептори“, помисли си Морисън. Всеки от тях беше създаден, за да се свърже с определена молекула, която би могла да бъде полезна на неврона. Глюкозната молекула определено беше най-полезната от тях.

Смаляването беше значително по-бързо от увеличаването. Абсорбирането на енергия беше просто, докато освобождаването й при деминиатюризация беше опасно. Морисън вече го знаеше добре.

— Не знам кои рецептори са за глюкоза — рече Калинина, намръщена от загриженост, — но вероятно са много. Карай бавно между тях, Аркадий, много бавно! Ако успеем да се захванем, не искам да се отделим или да откъснем рецептора.

— Няма проблеми, малка София — заяви Дежньов. — Ако изключа двигателите, кораба ще спре веднага. Трудно си пробива път между гигантските атоми, които ни заобикалят. Триенето е прекалено силно. Така че ще му придам слаб тласък, колкото да си пробием път между водните молекули и ще се промъкнем на пръсти между рецепторите.

— „През лалетата“ — рече Морисън, гледайки към Конев.

— Какво? — попита Конев, изглеждайки едновременно раздразнен и озадачен.

— Фразата се мярна в ума ми. Има една стара песен, „На пръсти през лалетата“. На английски думите са…

— Какви безсмислици говорите? — прекъсна го Конев.

— Опитвам се да ви кажа, че когато и да чуя „на пръсти“, в ума си автоматично чувам и фразата „през лалетата“. Ако съм се съсредоточил над работата си с компютъра и някой каже „на пръсти“, аз все пак ще чуя фразата в ума си, но това няма да означава, че съм я приел от скептичните вълни. Разбрахте ли мисълта ми?

— Дрън-дрън — рече Конев. — Оставете ме на мира.

Но изглеждаше разколебан. Беше разбрал идеята му.

Движеха се успоредно на повърхността на неврона. Рецепторите леко помръдваха. Морисън откри, че не може да различи кои от тях са празни и към кои има присъединена някоя от молекулите, движещи се заедно с извънклетъчната течност.