Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Ето това е, Албърт. Доведохте ни до клетката като хрътка. Поздравления!
— А също и — добави Боранова, гледайки намръщеното изражение на лицето на Конев — поздравления на Юрий за идеята и защото убеди Албърт да я изпробва.
Лицето на Конев се отпусна.
— А сега? — попита Дежньов. — Как ще влезем вътре?
56.
Морисън се втренчи с интерес в гледката пред тях. Докъдето достигаше светлината на корабните прожектори се виждаше огромна назъбена стена, разпростираща се нагоре и надолу, наляво и надясно. Зъберите се състояха от отделни куполи, така че при по-внимателно вглеждане стената приличаше на шахматна дъска, всяко квадратче на която беше изпъкнало. Между куполите стърчаха неравни издатини, подобно на дебели, къси, разнищени въжета, което придаваше на стената парцалив вид.
Нужно му беше известно усилие, за да схване, че куполите са краищата на молекулите, вероятно фосфолипидни, които изграждат клетъчната мембрана. С известен страх осъзна какво означаваше кораба да е с размерите на глюкозна молекула. Клетката беше огромна — при сегашния размер на кораба сигурно се простираше на много километри.
Конев също се взираше в клетъчната мембрана, но по-бързо се откъсна от замисленото си съзерцание.
— Не съм сигурен — заговори той, — че това е мозъчна клетка или поне че е неврон.
— Че какво друго би могла да бъде? — попита Дежньов. — Ние сме в мозъка, а това е клетка.
Конев не направи видимо усилие да подтисне отвращението в гласа си:
— Мозъчните клетки са повече от един вид. Важните клетки са невроните — основната действаща сила на ума. В човешкия мозък има десет милиарда неврона. Но има и десет пъти повече различни типове глиални клетки. Така че вероятността е десет към едно това да е глиална клетка. Мисловните вълни са в невроните.
— Юрий, не можем да се ръководим само от случайността — каза Боранова. — Не би ли могъл по-определено да кажеш дали е неврон или не е, без да използваме статистиката?
— Не и само с гледане. При нашите размери аз виждам само една малка част от клетъчната мембрана, а при тези условия клетките си приличат. Ще трябва да станем малко по-големи за да получим по-общ изглед. Предполагам, че сега можем да станем по-големи, Наталия. В края на краищата преминахме онова, което нарече колагенова джунгла.
— Ако е необходимо можем да се деминиатюризираме, но увеличаването на размерите е по-отегчително и рисковано, отколкото намаляването им. Увеличаването означава генерация на топлина и трябва да се извършва бавно. Има ли някакъв друг вариант?
— Бихме могли отново да изпробваме инструментите на Албърт — рече хапливо Конев. — Албърт, бихте ли могли да ни кажете дали скептичните вълни, които улавяте идват право към нас или от малко по-друга посока?
Морисън се поколеба. Преди уредът му да се разфокусира беше видял образа на Калинина и не искаше тази представа да се връща отново. Беше твърде смущаваща, твърде разстройваща. Щом умът му криеше и подтискаше някакви емоции, значи по-добре беше да са скрити и подтиснати.
— Не съм сигурен… — започна той неуверено.
— Опитайте! — предложи Конев и сега и четиримата руснаци гледаха сериозно към Морисън.
Морисън повдигна безразлично рамене и включи компютъра си. След кратък размисъл обяви:
— Улавям вълните, но не толкова силно, колкото по пътя насам.
— Има ли посока, в която да са по-силни?
— Малко по-нагоре са по-силни, но искам пак да ви предупредя, че насочващите способности на апаратурата ми са изключително примитивни.
— Да, също като кораба, срещу когото непрекъснато възразявате. Наталия, мисля, че се е случило следното. Идвайки насам сме засичали неврона над глиалната клетка. Когато е видял глията, Аркадий естествено е завил към нея и сега тялото й закрива неврона и ние приемаме по-неясно мисловните вълни.
— В такъв случай — каза Боранова — трябва да минем над глията и да отидем към неврона.
— И в такъв случай — добави Конев — отново казвам, че трябва да се деминиатюризираме. При сегашния ни размер на глюкозна молекула може да се окаже, че разстоянието, което трябва да изминем, за да заобиколим глиалната клетка, е сто, сто и петдесет километра. Ако се увеличим десет пъти, да речем до размерите на малка протеинова молекула, разстоянието очевидно ще се съкрати до десет, петнайсет километра.
— Наталия, трябва да бъдем със сегашните си размери, за да навлезем в неврона — додаде Калинина с такъв глас, като че ли казаното току-що нямаше нищо общо със забележката й.
Конев продължи след кратка пауза, все едно че искаше да избегне прекия отговор на забележката: