Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— В капиляра не успяхме — каза Морисън.
— По това време бяхме от другата страна на капилярната стена. Вижте, Албърт, защо спорите? Моля ви да се опитате да засечете мозъчните вълни. Нали затова сте тук?
— Бях отвлечен — сприхаво рече Морисън. — Ето затова съм тук.
Боранова се наклони напред.
— Албърт, каквато и да е причината, вие сте тук и предложението на Юрий е разумно. И, Юрий, трябва ли винаги да си толкова агресивен?
Морисън усети, че трепери от гняв и за миг не беше сигурен защо. Предложението на Конев наистина беше основателно.
А след това започна да осъзнава, че го бяха накарали да подложи на изпитание теориите си при такива условия, които не му оставяха място за отстъпление. Намираше се в непосредствена близост с мозъчна клетка, която беше увеличена спрямо него до размерите на планина. След това можеха да го накарат да провери теориите си вътре, наистина вътре в такава клетка. И ако не… и ако се провалеше, под какво одеяло от аргументи и извинения щеше да се скрие от факта, че работата му е погрешна и винаги е била такава?
Беше сърдит не на Конев, а защото го бяха набутали в такова безизходно положение.
Усещаше, че Боранова го чака да каже нещо, а Конев не откъсва от него нажежения си поглед.
— Ако открия сигнали — заговори Морисън, — те ще идват от всички страни. Освен капиляра, който току-що напуснахме, ние сме заобиколени от безчет неврони.
— Но някои са по-близо от останалите — вмъкна Конев, — а един или два ще са най-близо. Не можете ли да определите посоката, в която сигналите са най-силни? Можем да последваме този сигнал.
— Приемникът ми е не пригоден за определяне на посоката на сигналите.
— Ха! Значи американците също правят уреди, които не са пригодени за употреба при спешни случаи. Не са само невежите Съвети, които…
— Юрий! — строго рече Боранова.
Конев преглътна думите си.
— Предполагам, отново ще ми кажеш, че се държа агресивно. В такъв случай, Наталия, ти му кажи да измисли нещо, който ще му покаже посоката, от която идват най-силните сигнали.
— Моля ви, Албърт, опитайте. — настоя Боранова. — Ако не успеете, просто ще трябва да се мотаеме из тази колагенова джунгла и да се надяваме, че ще стигнем преди да е станало твърде късно.
— Мотаеме се дори докато говорим — вмъкна почти весело Дежньов, — но все още нищо не виждам.
Морисън, все още ядосан, включи компютъра си и го настрои в режим на приемане на мозъчни вълни. Екранът примигна, но това беше само шум, въпреки че беше по-непостоянен, отколкото в капиляра.
Досега винаги беше използвал проводници, които се свързваха към нервите. А къде трябваше да включи проводниците сега? Нямаше нерв, където да ги включи или по-скоро вече се намираше вътре в мозъка, което правеше целия въпрос за закрепването неправилен. Все пак, ако вдигнеше проводниците във въздуха и ги разпънеше като антени, може би щяха да свършат работа. При сегашния им размер разстоянието между тях щеше да бъде микроскопично и едва ли щеше да свърши някаква работа, но…
Прегъна проводниците веднъж и още веднъж, и те застанаха в дълги примки, които заприличаха на мустаците на насекомо. След това фокусира приемника доколкото можеше и изведнъж трептенето на екрана премина в дълбоки, тесни вълни, но само за миг. Неволно извика.
— Какво стана? — сепна се Боранова.
— Приех нещо. Само проблясък, но изчезна.
— Опитайте пак!
— Слушайте! — вдигна глава Морисън. — Мълчете всички! С това нещо се работи трудно и най-добре се справям, когато съм напълно концентриран. Разбирате ли? Никакъв шум. Нищо.
— Какво приехте? — тихо попита Конев.
— Какво?
— Като проблясък. Приехте нещо като проблясък. Бихте ли ни казали какво означава?
— Не. Не знам какво приех. Искам да опитам пак — погледна над лявото си рамо. — Наталия, не съм в правото си да издавам заповеди, но вие можете. Не искам никой да ме безпокои, особено Юрий.
— Всички ще пазим тишина — каза Боранова. — Започвайте, Албърт. Юрий, нито дума!
Морисън погледна бързо на ляво, защото усети леко докосване по ръката си. Калинина го гледаше проницателно, а на лицето й бе изписана лека усмивка. Безмълвно казваше нещо, като подчертано изговаряше всяка дума и Морисън успя да я разбере:
— Не му обръщайте внимание! Покажете му! Покажете му!
Очите й блестяха. Не можа да се сдържи да не й се усмихне в отговор. Може би действията й се мотивираха изцяло от желанието да отмъсти на мъжа, който я беше изоставил, но на Морисън му допадна увереността и вярата, които се четяха в очите й.