Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Веднъж да пресече улицата и щеше да бъде на няколко пресечки от дома си. Решена да го направи, въпреки че краката й трепереха от студ и влага, тя продължаваше да пристъпва бавно. Минавайки край различни постройки през мъглата, нямаше представа докъде е стигнала.
Когато мина покрай отворената врата на кръчма, една от многото в града, тя започна да се чуди дали в мъглата не е поела в погрешна посока. Дали не се беше изгубила в множеството кални улици на града, улици, опасни за сама жена през нощта?
Изтощена, тя спря пред входа на затворен магазин. Облегна главата си на стъклената витрина и почувства горещи сълзи да се стичат по бузите й. Беше така изморена, толкова самотна. Каква бе ползата от всичко това? Самосъжаление и отчаяние преливаха от сърцето й.
— Компания ли търсиш? — изръмжа груб мъжки глас и една фигура изникна в мрака.
Карес усети миризмата на евтин ром, когато той застана пред нея до входа, където се бе облегнала.
— Не! Върви си! — остро изрече тя, опитвайки се да отвори заключената врата на магазина.
— Мога да платя — продължи той, а миризмата, която се носеше от него, я задушаваше, като че пръстите му стискаха гърлото й. — Моите пари са същите като на всеки следващ мъж.
— Махай се! Аз не съм проститутка. Ще ги намериш долу, при доковете — отговори рязко тя.
— А ти коя си, красавице, навън, в нощта, сама — кралицата на Франция ли? — изсумтя той, протегна се и я сграбчи за ръката, дърпайки я към себе си. — Ще свършиш работа чудесно. В същност и това място свърши работа.
Той посегна надолу с другата си ръка, за да повдигне полите й.
— Не! — изкрещя тя, като го удряше с ръка и се опитваше да го ритне.
Тогава почувства ръката му върху гърлото си и той я притисна към вратата.
— Само си затваряй устата и всичко ще свърши, преди да разбереш — изръмжа той, стискайки я за гърлото с едната ръка, а с другата вдигна полите й.
С последни сили Карес изкрещя отново. Ръката му затисна устата й и мъгливата нощ потъмня още повече…
— Добре ли сте? Мадмоазел, добре ли сте? — дълбок, познат глас дойде някъде отдалече.
— Какво стана? — опита се да изрече Карес, като се изправи срещу спасителя си.
— Той избяга веднага, след като видя пистолета ми — продължи познатият глас. — Елате с мен! Живея на няколко крачки. Може да сте ранена.
— Люсиен, о, Люсиен! Това наистина ли си ти? — хълцаше Карес, разпознала гласа на съпруга си.
— Господи, Карес! Какво, за бога, правиш тук? Ти трябваше да бъдеш на вечерята на Соланж! — изрече високият мъж като я притискаше до себе си.
— След като си знаел това, любими съпруже, защо вървиш по улиците на Нови Орлеан в посока, противоположна на къщата на губернатора? — каза тя и цялото й отчаяние и ярост от вечерта се насочиха срещу мъжа й.
21.
— Няма да обсъждаме нищо тук, на улицата — отговори Люсиен, свали плаща си и го уви около нея. Ела!
Когато плащът покри раменете й, тя усети слаба миризма, която за миг я върна в килията на затвора Ла Салпетриер. Миризмата беше толкова силна, че тя не можа да помръдне.
— Какво има? Не можеш ли да вървиш, мила моя? — попита загрижено Люсиен, забравил всичко друго, освен физическото й състояние.
— Не, мога… аз мога да вървя. — каза бавно Карес, увивайки по плътно с пелерината треперещото си тяло.
— Скъпа, нека побързаме към къщи и към топлината на огъня — нареди Люсиен, хвана я за ръка и я поведе по влажните, хлъзгави дъски на уличната настилка към градската им къща.
Нощем в Нови Орлеан нямаше незаключена къща. Паскал им отвори, след като Люсиен почука на вратата. Ръцете му бяха заети с изтощеното тяло на Карес и не можеше да извади ключа си.
— Искам да донесете съдове с гореща вода горе, в спалнята ни — каза Люсиен на шокирания Паскал, като почти внесе Карес във фоайето.
— Веднага, мосю — отвърна майордомът и заключи вратата след тях.
— Къде е Доминик? — попита Люсиен повеждайки Карес нагоре по стълбите.
— Тя не е тук, мосю — каза Паскал, а по лицето му се четеше неудобство. — В събота вечер тя излиза от къщи.
— И къде ходи? — продължи остро Люсиен, внезапно застанал нащрек.
— Не бих могъл да отговоря, мосю — каза човекът, но избягваше да срещне погледа му.