Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Карес чу, че Филип тихо въздъхна с облекчение при признанието на жената. Не й беше необходимо да чуе името, за да си направи извода, че станалата толкова известна в Нови Орлеан магьосница не е никоя друга, а Доминик.
Всички приказки спряха, когато губернаторът се изправи, за да вдигне тост с кристална чаша шампанско, искряща в ръката му. Гостите се изправиха едновременно при сигнала му.
Звуците на музиката в балната зала показаха на гостите, че вечерята е приключила и ги подканва към танци. Губернаторът и съпругата му поведоха процесията към балната зала с висок таван, осветена от стотици восъчни свещи, покрити с кристални абажури във високи медни свещници, разположени пред огледалата в тежки рамки по цялата дължина на стаята, чак до френските прозорци.
След като оркестърът, съставен от роби, наети за случая от господарите им, засвири мелодията за откриване на танците, Филип я покани за първия танц. Те се присъединиха към другите танцуващи, въртящи се под разнообразието от свещи. Влажният въздух, натежал от мириса на горяща митра и парфюмите на гостите, замая Карес, която се остави Филип да я води в танца.
Вечерта преминаваше в смяна на учтиви партньори, духова музика и паузи за глътка сухо шампанско, което слуги в ливреи разнасяха върху подноси. С напредването на нощта музиката ставаше по-силна, танцуващите все по-малко, а няколко двойки се измъкнаха от балната зала, придружени от шумолене на копринени поли, женски въздишки и кикот.
Карес стоеше с Филип, тъй като бе настояла, да си почине. Един слуга незабелязано се появи с чаши шампанско. Разтворила ветрилото си, тя вееше на зачервеното си лице, след като бе пийнала от искрящото вино.
— Какво знаеш за тази нова шаманка, която всички в Нови Орлеан обсъждат? — попита тя Филип. Това бе първата възможност да говорят насаме.
— Предполага се, че е много могъща. Поне така казват — изрече той, като потрепна и вдигна чашата с шампанско до устните си.
— Запознат ли си с нейната самоличност? — настоя Карес.
— Остави това, скъпа. Това е нещо, от което не трябва да се интересуваш толкова — отговори той, взирайки се меланхолично в танцуващите.
— Мадам Сен Амант — високият, остър глас на мадам дьо Мезиер бе отправен към Карес. — Спомних си името на магьосницата. Аурора, Аурора е.
Жената продължи да върти черната си сатенена пола в ритъма на танца.
Карес усети, че чашата се изплъзва от ръката й и се разбива на пода от кипарисово дърво. Името сякаш звучеше заедно с музиката. Стъпките на танцуващите, като че ли го отмерваха върху дървения под: Аурора! Аурора!
— Скъпа! — извика Филип, протягайки ръка към нея.
— Не… не! — заекна тя, отдръпвайки се от него.
В съзнанието й отекваше болка и отчаяние. Трябваше да се махне от тук. Звуците, светлините, дори танцуващите изглежда й се подиграваха. Освободила се от Филип, тя събра полите си и избяга от балната зала, блъскайки един слуга, който изпусна подноса с шампанско. Звукът от счупено стъкло я следваше, докато се промъкваше между озадачените танцуващи, които й правеха път през площадката за танци към един от отворените френски прозорци, откъдето влизаше свеж въздух в задушната зала.
Тя изтича в градината и студеният, влажен въздух я обгърна. Зад гърба й звучеше смях. Те се присмиваха на нейното объркване и отчаяние. Аурора спечели. Някак си, тя се беше върнала от гроба. Карес не спря, за да се сети, че Аурора е често срещано име в Нови Орлеан.
Тичайки по посипаната с мидени черупки пътека през горичката от портокалови дървета, тя стигна вратата на дървената ограда на градината. Без да се замисля, я бутна и отвори. Искаше да избяга от звуците на музиката, от Филип, който тичаше след нея и като обезумял крещеше името й.
Сатенените й пантофки потънаха в калта, щом се опита да стъпи на банкета на улица „Сент Ан“. Тя се помъчи да си спомни как да се прибере вкъщи, но наоколо виждаше само гъста мъгла. Задъха се, когато разбра колко глупаво е постъпила, като изпадна в паника, но името Аурора, произнесено от мадам дьо Мезиер, я остави без нерви.
Карес спря за момент до презвитерианството на монасите капуцини и се опита да си поеме дъх. Сега, след като паниката попремина, тя усети влагата и студа през роклята си от копринена тафта. Краката й подгизнаха и се вкочаниха. Но не можеше да се върне обратно в къщата на губернатора, затова трябваше да продължи да се опитва да стигне до дома. Тя си направи мислена равносметка и реши, че да се върне сега обратно ще бъде истински провал.
Мъглата покриваше града като одеяло, но като се придържаше плътно към стената на презвитерианството, тя успя да намери пътя към Плас Роял. След един десен завой се оказа на калния банкет пред църквата на Сент Луи, след това под галерията на Корис дьо Гард. Няколко мъжки силуета минаха покрай нея, но мъглата беше толкова гъста, че те не усетиха присъствието й. Пристъпвайки към морето от кал, което представляваше улицата Сент Пиер, Карес се отказа от опитите да предпази полите си. Елегантната рокля беше разсипана.