Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Лайла мъркаше насърчително. Щеше да е живот, пълен с трудности, но с приятни трудности, с които да се гордеят, да са си техни, да ги ценят, както човек цени семейна реликва. Нежният майчински глас на Мариам я поуспокои. „Има изход“, беше я уверила и на сутринта щеше да й каже какво трябва да се направи. И те щяха да го направят и може би утре по това време щяха са на път към своя нов живот, пълен с възможности, радост и преодолими трудности. Лайла беше благодарна, че Мариам се владее и не е паднала духом, способна е да мисли трезво и за двете им. Скована от паника, тя самата изобщо не можеше да разсъждава.
Мариам стана и рече:
— Сега трябва да се погрижиш за сина си.
На лицето й се изписа покруса, каквато Лайла не беше виждала на човешко лице.
Лайла го завари да лежи на тъмно в леглото от страната на Рашид. Тя се пъхна до него и покри и двама им с одеялото.
— Спиш ли?
Обърнат с гръб към нея и свит на кълбо, той отвърна:
— Още не мога да заспя. Не сме казали с татко молитвите за спасение от Бабалу.
— Аз мога да ги кажа с теб тази вечер.
— Ти не можеш като него.
Тя стисна крехкото му рамо и го целуна по вратлето.
— Ще опитам.
— Къде е татко?
— Замина — каза Лайла и гърлото отново я стегна.
И така за първи път беше изречена голямата чудовищна лъжа. Колко още пъти щеше да я каже, запита се ужасена Лайла. Колко пъти щеше да бъде мамен Залмай? Представи си как той посреща възторжено Рашид след работа, как Рашид го хваща за лактите и го върти ли, върти, докато крачетата му застанат водоравно и после двамата се кикотят, защото Залмай залита и пристъпва като пиян. Помисли си за тяхното боричкане и бурния им смях, за тайното им споглеждане.
Обзе я срам, стана й мъчно за детето.
— Къде отиде?
— Не знам, миличък.
Кога ще се върне? Ще му донесе ли баба джан подарък, когато си дойде?
Тя прочете молитвите с детето. Двайсет и един Бисмаллах-е-рахман-е-рахим — един за всяко кокалче на седем пръста. Тя го гледаше как вдига шепи пред лицето си и духа в тях, след това слага опакото на дланите си на челото, прави жест, сякаш разпилява нещо, и шепне: „Махай се, не идвай при Залмай, той няма работа с теб, Бабалу, махай се.“ После за завършек каза три пъти Аллах-у-акбар. А по-късно, много по-късно същата нощ Лайла се стресна от шепот: „Заради мен ли си отиде баба джан? Защото казах онова нещо за теб и оня мъж?“
Тя се наведе над него, за да го успокои, за да му каже: „Няма нищо общо с теб, Залмай. Не. Не си ти виновен.“ Но той спеше и малките му гърдички се вдигаха и спускаха.
Когато си легна, съзнанието й беше объркано, замъглено, неспособно на разумна мисъл. Но когато се събуди от призивите на мюезина за утринна молитва, главата й се беше попрояснила.
Седна в леглото и загледа спящия Залмай със свитото на топка юмруче под брадичката. Представи си как през нощта Мариам е дошла на пръсти в стаята, гледала ги е как спят и е измисляла планове.
Лайла се измъкна от леглото. Беше й трудно да се изправи. Болеше я всичко. По врата, раменете, гърба, ръцете и бедрата й имаше тъмни отпечатъци от катарамата на колана. Потръпвайки от болка, тя излезе тихо от спалнята.
В стаята на Мариам светлината беше един нюанс по-тъмна от сива, онази светлина, която Лайла винаги беше свързвала с кукуригащи петли и капчици роса по тревата. Мариам седеше в ъгъла с лице към прозореца върху молитвено килимче. Лайла се настани бавно срещу нея на пода.
— Тази сутрин трябва да отидеш при Азиза — каза Мариам.
— Знам какво се каниш да направиш.
— Не тръгвай пеша. Вземи автобус, там ще се смесиш с останалите пътници. Но не такси, такситата се набиват на очи. Със сигурност ще те спрат, ако се возиш сама.
— Онова, което обеща снощи… — Лайла не можа да довърши. Дърветата, езерото, безименното село. Разбираше, че е било заблуда. Прекрасна лъжа за успокоение. Като да гукаш на натъжено дете.
— Ще стане — каза Мариам. — Ще ти се случи, Лайла джо.
— Не искам нищо без теб — рече дрезгаво Лайла. Мариам се усмихна леко.
— Искам да е точно както го каза, Мариам — тръгваме всички заедно, ти, аз, децата. Тарик има едно местенце в Пакистан. Можем да се скрием за известно време там, да изчакаме нещата да се уталожат…