Заложница на съдбата

— Естествено. Старите семейни прислужници винаги знаят всичко за господарите си. Ти си центърът на този малък свят и ако имах повече време щях да организирам празненство за твоите арендатори, за да отбележат рождения ти ден с теб. — Усмихна се закачливо. — Нали се сещаш — печен вол на открит огън, бъчви с ябълково вино и бира, игри, песни и танци до зори.

Той потрепери.

— По-добре, че не си го направила. Още не играя убедително ролята на господар на имение.

Джослин се усмихна и насочи чашата си към него.

— Това е умение, което скоро ще овладеете до съвършенство, лорд Престън.

— Надявам се, лейди Престън. — Вдигна чашата си в отговор.

Блясъкът в очите му я накара отново да потръпне. Може би трябваше да предложи да слязат в избата за бутилка шампанско. Това можеше да се превърне в обичай за „Уестхолм“.

Не. Тя не бе тази, която щеше да въвежда тук нови обичаи. Скоро щеше да напусне „Уестхолм“ и може би никога нямаше да се върне. Пътищата им, които се преплетоха по този странен начин, щяха да се разделят завинаги. Но тази вечер ще празнуват рождения ден на Дейвид, който той не смяташе, че ще доживее.

Вечерята бе по-изискана от обикновено, с две основни блюда и разнообразие от вина. Оживено разговаряха за бъдещи планове, обменяха идеи и предложения. Понякога ръцете им се докосваха, дори тя му подаде парченце ябълков сладкиш със своята вилица. Това бе вечеря на влюбени, осъзна тя, с приятно замаяна от виното глава. Вечеря, когато погледите и докосванията са много по-важни от супата или салатата. О, това наистина бе опасно, но тя нямаше сили да сложи край.

Тъй като бяха само двамата, нямаше нужда от подобни глупости като дамите да се оттеглят, за да оставят джентълмените да изпият по чаша порто. Джослин и Дейвид останаха на масата, наслаждавайки се на шампанското, а разговорът премина от предстоящия мирен конгрес в Париж към обсъждане на избора на посевите за следващата година.

Докато изучаваше лицето на Дейвид на меката светлина на свещите, Джослин се запита кога се бе разхубавил толкова. При първата им среща той бе болезнено слаб, а загорялата кожа на лицето му бе почти прозрачна и едвам прикриваше изпъкналите му скули. Нямаше да е зле да наддаде още някой и друг килограм, ала и сега бе мъж, изпълнен със сила, от когото се излъчваше самообладание и жизненост, почти неустоими. Погледът й се задържа върху чувствените му устни и тя си спомни вкуса им. Когато го премести по-нагоре, видя, че той я наблюдава също толкова напрегнато, колкото и тя него.

За миг изпита ужасно силен копнеж, че чак сърцето я заболя. Може би наистина трябваше да остане тук и да се откаже от другия мъж в живота си, както той се бе отказал от другата жена. Дейвид й бе дал да разбере, че има желание да изпълни брачните клетви, които си бяха разменили. Това хубаво имение можеше наистина да стане неин дом, а тя щеше да прекарва нощите в обятията му…