Заложница на съдбата

В изблик на гняв, Джослин смачка писмото на топка и го запрати в камината. Искаше й се, макар да бе лято, в нея да гори буен огън, за да изпепели посланието на леля й Елвира. Но гневът й бързо стихна. Остана единствено болезненото пулсиране в слепоочията.

Трябваше да знае, че тази провинциална идилия няма да трае вечно. След като леля й бе решила да разследва, нямаше да бъде трудно. Достатъчно бе да се разпитат някои от другарите на Дейвид в полка, които нямаше защо да крият истината, и тогава щеше да се разбере, че Джослин не се е запознала с него в Испания. Едва ли анулирането на брака й вече е обществено достояние, но несъмнено адвокатите и чиновниците клюкарстваха помежду си. Всички го правеха.

Графинята вероятно отлично знаеше, че нямаше голям шанс да спечели делото и затова опитваше със заплахи. Елвира, с всичките си деца, чието бъдеще трябваше да обезпечи, щеше да изгуби много повече при евентуален скандал, но ако с няколко заплашителни писма успееше да измъкне част от наследството на племенницата си, нямаше да си е загубила времето напразно.

Джослин се намръщи. Инстинктите й подсказваха да заяви на Елвира да заведе дело и да върви по дяволите. Твърде вероятно бе, ако откаже да сътрудничи на леля си, чичо й Уилъби да се намеси и да забрани на съпругата си да подава иск в съда. Макар че не обичаше да влиза в конфликти с войнствената си съпруга, Уилъби се отвращаваше от публичните скандали.

Но желанието й да води битка може би не бе най-правилното решение, тъй като завинаги щеше да охлади отношенията между нея и леля й. Навярно бе по-разумно да преговаря за споразумение, отколкото да понесе болката от съдебно дело.

Потръпна, когато си припомни развода на родителите си. По-възрастните й роднини вероятно са смятали, че са я защитили от скандала, но далеч не бе така. Тя бе чула клюките, които си шепнеха слугите. Беше наблюдавала любопитните, които се тълпяха пред „Кромарти Хаус“, жадни за нови сензации.

Но най-лошото от всичко бе онзи спомен, който като червена дамга изгаряше спомените от деня, в който леля Лора я бе извела, за да я почерпи със сладолед. Двете минаха покрай една книжарница, на чиято витрина бяха изложени карикатури, посветени на последните политически и светски скандали. Мъжете стояха пред витрината, смееха се грубо и четяха надписите под карикатурите. Джослин чу името Кромарти да бъде споменавано наред с думи, чийто смисъл тя не разбираше; видя някакви отвратителни рисунки на мъже и жени, които правеха непонятни за нея неща.

Леля Лора пребледня, разстрои се и побърза да я отведе оттам. Забравили за сладоледа, двете забързаха обратно към вкъщи. Никога повече не споменаха този епизод. Само споменът за него караше стомахът й да се преобръща, дори и сега.

Колкото и да не й се искаше да го признае, лейди Кромарти бе права в едно: покойният граф никога не би одобрил действията на дъщеря си. Ако даде на Елвира двадесет процента от наследството си, пак ще разполага с предостатъчно средства до края на живота си.