Заложница на съдбата

— Да?

— Има още нещо, което може би ще е подходящо за утрешния ден — каза икономът. — Имате ли нещо против да слезете в слугинските помещения?

Тя беше обиколила кухнята и килерите, но не бе виждала личната стая на Стретън. Той й направи път, когато тя влезе. Погледът й тутакси попадна върху една картина, окачена на отсрещната стена. На нея бяха нарисувани висок, благороден мъж, около петдесетте, доста по-млада жена и две деца на по три и седем години.

Докато разглеждаше портрета отблизо, тя забеляза, че очите на всички, с изключение на мъжа, са искрящо зелени.

— Това е семейството на Дейвид — тихо промълви младата жена. — Как се е озовал този портрет тук?

— Портретът беше в спалнята на стария господар. Когато той почина, господин Уилфред ми нареди да сваля картината от стената и да я изгоря. Това не ми се стори правилно, милейди, затова я занесох в един от кухненските килери — младият господар не влизаше в слугинските помещения. Когато се издигнах до поста на иконом, я преместих тук.

— Добре си направил. — Джослин не можеше да откъсне поглед от портрета. Той бе рисуван от сър Джошуа Рейнълдс6, който майсторски улавяше душевността на моделите си. Бащата на Дейвид притежаваше благородната осанка на учен и преподавател, на човек, отдалечен от ежедневието. Майка му бе дребна жена, с тъмна коса, ведро лице и ясен, открит поглед, с розови страни, също като тези на госпожа Морган. Може би този сияещ външен вид бе характерен за уелсците. Сали изцяло приличаше на майка си и от нея се излъчваше упорита решителност, дори и на тригодишна възраст.

Колкото до Дейвид, той бе истинска прелест. Дали и неговият син ще притежава същото изражение на дяволито ангелче?

— Това ще означава много за лорд Престън — каза Джослин, напомняйки си, че подобни предположения не са нейна работа. Погледна с любопитство към Стретън. — Защо не си напуснал имението? От това, което чух, Уилфред е бил отвратителен господар.

— Такъв беше — откровено отвърна икономът. — Но това е моят дом. Поколения от рода Стретън са работили за поколения от рода Ланкастър. — В тона му прозвуча иронична нотка. — Не е задължително да ги харесваме.

— Струва ми се, че харесваш Дейвид.

— Кой не би го харесал? Той винаги е бил различен от братята си. Винаги е закрилял сестра си. В него няма и следа от снобизъм. Разбира се, това се дължи на влиянието на майка му. Тя бе истинска дама, независимо от произхода си. Какви неща мога да ви разкажа за нея… — Поклати глава, за миг потопен в спомените.

Джослин сметна, че няма да е разумно да окуражава Стретън да се впуска в семейни клюки, макар че идеята бе изкушаваща.

— Моля те, отнеси портрета на горния етаж, за да реша къде да го окача.

След дълъг размисъл лейди Джослин прецени, че портретът ще изглежда отлично над камината в гостната. Уговори се със Стретън да бъде закачен за вечерта на следващия ден. Дотогава икономът трябваше да го държи скрит. Не се съмняваше, че това щеше да бъде най-хубавият подарък за рождения ден на Дейвид.