Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
— Това мога да го направя.
— След това ти трябват припаси, фургони — поне два фургона — и мулета. Ако можеш да намериш няколко, инженери, ще ти струват повече, но ще спасят доста хора и ще затруднят Гарвана или другите две чети, вместо те да нахлуят безпрепятствено с конете.
— Продължавай — подкани го Тал.
Крийд продължи да говори, а Тал попиваше всяка дума. Продължиха да кроят планове през целия следобед. По залез-слънце ханджията им донесе вечеря. Продължиха да си говорят чак до късно през нощта.
На разсъмване колона ездачи бавно се придвижваше по планинския проход. Крийд, свит под тежкото си вълнено наметало, каза:
— Наблюдават ни, Тал.
— Знам. Някъде отпреди половин час, откакто прехвърлихме билото.
Бяха напуснали Латагор преди седмица, четиридесет мъже с мечове и лъкове, отряд от дванадесет инженери, половин дузина носачи и два фургона. Движеха се бавно. Тал държеше близо авангарда си и фланговите ездачи, защото не желаеше да изглеждат застрашителни, когато стигнат в земите на ородоните.
На границата между Латагор и ородоните пренощуваха край един малък хан и там Тал събра колкото можа информация за земята от другата страна на планината. Отне им още три дни, докато стигнат ливадата, на която бяха преспали предната нощ. Бяха вдигнали лагера час преди разсъмване.
— Ако онзи ханджия знае за какво говори — каза Крийд, — първото село би трябвало да е на около пет мили напред.
— По-близо според мен — рече Тал. — Не биха поставили наблюдатели толкова далече от селото.
— Освен ако не очакват неприятност.
Слънцето се издигаше. Щом стигнаха планинските подножия, познатата гледка жегна сърцето на Тал. Мъглата, стелеща се далече вдясно, бе надвиснала над океана, но сушата болезнено му напомняше за родните му планини. Право напред във въздуха се къдреха облачета сивкав дим.
— Готварски огньове — промърмори той и се обърна към мъжете зад себе си. — Починете си тук, докато се върна, обаче не се отпускайте много.
Мъжете замърмориха уж недоволно, но тъй като капитанът им плащаше добре, се подчиниха. Крийд беше убедил Тал, че той трябва да поеме ролята на капитан, иначе бързо щяха да възникнат раздори. Мъже, сражавали се дълги години рамо до рамо или пък едни срещу други понякога, не обичаха много да се подчиняват един на друг, но виж, заповеди от един млад капитан, при това явно благородник — това бе нещо съвсем друго, особено след като им плащаше щедро и в аванс.
Нокът подкара напред бавно — не искаше да изглежда припрян или прекалено възбуден. Усещаше, че го наблюдават, и знаеше, че щом се приближи още малко до селото на ородоните, наоколо му ще има още повече очи, изпънати лъкове и заредени арбалети.
Най-сетне видя заграждението. Портата беше затворена. Макар и да не виждаше човешки фигури по стената, знаеше, че са там, както и че трябва да има много воини в гората зад него.
Стигна на един изстрел с лък разстояние и слезе от коня. Вместо да заговори, коленичи, с повечето тежест на десния крак и с левия — леко изпънат напред за равновесие, според обичая на своя народ. И зачака.
Изтече почти цял час, преди портата бавно да се отвори. От нея излезе мъж, вече на възраст, побелял, но явно все още здрав и силен. Дойде пред Тал и коленичи по същия начин, без да каже нищо.
Тал заговори бавно, на родния си език:
— Дошъл съм да преговарям с ородоните.
— Говориш езика на оросините — каза мъжът. — Не съм чувал тази реч от момче.
— Аз съм оросин. Мъжът се усмихна.
— Не си. Нямаш белези.
— Аз съм Нокът на сребърния ястреб, от село Кулаам, като момче ме наричаха Киелинапуна. Селото ми бе унищожено в деня на именуването ми, докато чаках на Шатана Хиго видението си. Оставен бях като мъртъв от онези, които избиха моя народ. Аз съм последният оросин.
— Кои са твоите хора?
— Син съм на Зов на лос призори и Шепот на нощния вятър, внук на Смях в очите му. Моят брат беше Ръка на слънцето, а сестра ми се казваше Милиана. Всички бяха убити и съм тук, за да отмъстя.
— Защо идваш за мъст тук, Нокът на сребърния ястреб?
— Насам идват хора, за да подпалят вашите села, да избият вашия народ и да пръснат пепелта ви по ветровете. Същите хора, които унищожиха оросините.
— Името ми е Джаскенел — каза старият вожд. — На нашия език означава Трошач на скали. Щом нашият враг е и твой, значи си приятел и си добре дошъл. А другите мъже, които остави горе на хълмовете?
— Те са мои хора — отвърна Тал. — Подчиняват ми се и ще се бият редом с вашите воини. Имам оръжия във фургона и съм довел инженери, защото ако успеем да отблъснем нашествениците и да предупредим другите села, ще можете да спасите своя народ.