Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
Старецът кимна и се изправи.
— Можеш да влезеш в селото. Ще пратя човек, който говори Общата реч, да доведе твоите хора. Тази нощ ще пируваме и ще обсъдим какво трябва да се направи, когато дойдат нашествениците.
Тал също се изправи. Протегна ръка и вождът на ородоните го стисна под лакътя по същия начин, по който оросините имаха обичай да се поздравяват. После каза:
— Добре си дошъл, Нокът на сребърния ястреб. Тал се усмихна.
— Моите хора ме знаят под името Тал Хокинс. Не знаят, че съм оросин, и мислят, че съм благородник от Островното кралство.
— Тогава и ние ще те наричаме Тал Хокинс. Хайде. Да влезем и да поговорим с другите мъже от селото.
Тал поведе коня си след стареца. Щом мина през портата на укреплението, нещо го жегна. Толкова много приличаше на родния му дом и в същото време бе така различно.
Родният дом никога вече нямаше да съществува за него.
Глава 19
Отбрана
Тал чакаше.
Джаскенел стоеше до него на върха на укреплението, загледан напред за първите знаци за приближаващите се нашественици. За хиляден път Тал прехвърляше в ума си всичко, което бяха направили през последните десет дни. Разпратили бяха бегачи до всички близки села, а те на свой ред бяха пратили други до селата още по на север. Ако Гарвана и отрядът му успееха да си пробият с бой път покрай това село — Квеала, — щяха да се натъкнат на съпротива при всяко друго, докато не бъдат принудени да се върнат на юг.
През десетте дни, откакто бе дошъл тук с отряда си, Тал изпитваше внезапни изблици на тъга и копнеж: Квеала му напомняше за родния му дом. Ородоните, разбира се, не бяха оросини, но ясно личеше, че някога са били близки родственици, тъй като много от обичаите им не се отличаваха от тези на оросините. И при тях я имаше познатата дълга къща, където мъжете се събираха на съвет, и кръглата къща, където се трудеха жените. Облеклото и обичаите им бяха досущ като на неговия народ. Но имаше и разлики и тъкмо разликите не по-малко от приликите му напомняха колко много е изгубил.
Квеала беше по-голямо от родното му село: зад стените на укреплението живееха тридесетина семейства, а не десетина като в Кулаам. Имаше четири общи сгради: дългата къща на мъжете, женската кръгла къща, общинска-кухня и баня. По-малки къщи за отделните семейства изпълваха ограденото пространство около площада в центъра.
Той погледна отново към голото пространство около укреплението. Инженерите бяха изкопали ровове и ги бяха покрили с платнища; след това за маскировка ги бяха посипали с пръст, а вятърът и лекият навей сняг от последните две нощи ги бяха скрили напълно. Имаше един едва забележим клон, забит в земята на стотина разтега вдясно и на петдесет разтега от стената, и голям камък в края на сечището. От камъка до клона, а после от клона до портата беше безопасният подстъп до портата: иначе човек рискуваше да се наниже върху острите колове в рововете.
Тал за пореден път прецени отбраната и реши, че е добра. Имаше само две стени, от които можеше да се щурмува селото — южната и западната, където беше и главната порта. Северната стена минаваше по ръба на много стръмен склон и дори само двама стрелци можеха спокойно да я бранят — да поразяват всеки нападател, оказал се толкова глупав, че да се опита да стигне до селото оттам. Източната стена беше над клисура, пропадаща стръмно на цели шестдесет стъпки.
Инженерите бяха сглобили и два катапулта. Тези мъже бяха възхитили Тал с умението си да навлязат в гората с най-прости сечива, няколко въжета, шепа пирони и клинове и след три дни да се върнат с двете тежки машини. Водачът им, казваше се Гаскъл, заяви, че ако разполагали с ковачница, малко желязна руда и пещ, можели за една седмица да му направят истинска каменохвъргачка, но Тал отвърна, че според него катапултите ще са достатъчни и че сигурно ще имат само една възможност да изстрелят смъртоносния си каменен дъжд върху нападателите, преди Гарвана и хората му да се оттеглят.
Щурмуващите едва ли щяха да използват тежък, покрит с кожен навес „овен“, но можеха да опитат с някой голям дънер, качен на колелета, който да засилят към портата. Той обаче най-вероятно щеше да отскочи безвредно назад, ако преди това не спреше в изкопаните трапове. Бе направено всичко, което можеше да се направи.
И тъй, оставаше им само да чакат. Преди два дни предните постове ги бяха известили за банди въоръжени мъже, преминали през южните проходи и спрели на лагер на една ливада на половин ден езда на юг. Тал погледна към небето. Вече беше късен предобед, тъй че нападателите можеха да се появят във всеки момент. Погледна към южната стена. Джон Крийд срещна погледа му и кимна. В леса все още не се виждаше нищо.