Нокът на сребърния ястреб

Глава 1

Преход

Момчето чакаше.

Беше се присвило и трепереше до гаснещата жарава на жалкия си огън, светлосините му очи бяха хлътнали и помръкнали от безсъние. Устата му се движеше бавно, докато то повтаряше песенната молитва, на която го бе научил баща му. Устните му се бяха напукали и гърлото му бе надрано от монотонното мълвене на свещените думи. Почти черната му коса бе зацапана с кал от спането върху голата земя; въпреки решимостта му да остане буден, докато чака да го споходи видението му, изтощението вече на три пъти го бе надвило. Стройната му фигура бе измършавяла. Момчето носеше само набедрената препаска на търсач на видение. Още след първата нощ ужасно му липсваха кожената туника и панталони, дебелите ботуши и тъмнозеленото наметало.

Нощното небе отстъпваше на предутринната сивина и звездите започваха да гаснат. Самият въздух сякаш беше замрял, сякаш изчакваше първото поемане на дъх, пробуждането на новия ден. Тази затаеност бе необичайна, едновременно изнервяща и омайваща, и момчето за миг затаи дъх в съзвучие със света около него. А после го докосна съвсем лек полъх, най-тихата нощна въздишка, и то отново задиша.

Когато небето на изток изсветля, момчето се пресегна, вдигна кратунката и отпи глътка вода, бавно и с наслада, защото само тя му беше позволена, докато не преживее видението и не стигне до ручея, пресичащ пътечката на една миля надолу на път към дома.

Два дни беше седял под върха Шатана Хиго, мястото, където те спохожда мъжеството, в очакване на своето видение. Преди това беше постил — пиеше само билков чай и вода; след това изяде традиционната храна на воина — сушено месо, корав хляб и вода с горчиви билки — и половин ден се катери по източната страна на свещената планина до малката падина на десетина разтега под върха. Голата полянка едва можеше да побере шестима души, ала сега, на третия ден от церемонията, му изглеждаше огромна и пуста. Детството, преживяно в голяма къща с много роднини, не го беше подготвило за такава самота. За първи път в живота си се бе оказал без спътници и близки за повече от няколко часа.

Според обичая на оросините момчето бе започнало ритуала на мъжеството на третия ден преди празника Средилетие, който обитателите на низините наричаха Банапис. Щеше да посрещне новата година и края на своя живот като дете в размисъл над древното познание на своето семейство и клан, на своето племе и народ, и в търсене на мъдростта на своите предци. Беше време за дълбоко вглъбяване и съзерцание, докато се стреми да проумее своето място в реда на вселената, ролята, предопределена му от боговете. И на този ден от него се очакваше да се сдобие с мъжкото си име. Ако всичко минеше както трябва, щеше да се върне при своето семейство и клан навреме за вечерното празненство на Средилетие.

Като дете го наричаха Киели, умалително от Киелинапуна, на името на червената катерица, умния и пъргав обитател на родните лесове. Катериците бяха много плашливи и човек трудно можеше да види някоя, но пък зърнеш ли някоя, значи ще имаш късмет. И Киели го смятаха за дете с късмет.