Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
„Сега пък ставаш сантиментална. Когато си помисля за Юнис и Йохан, и двамата мъртви, събрани в тялото на Джоан, за да си родят бебче, очите ми се пълнят със сълзи.“ („По-добре не се разплаквай, Джоан, колата спира. Шефе? Колко време е нужно на един сперматозоид да стигне целта? Знам, че трябва да измине няколко сантиметра до яйцеклетката — но с каква скорост плува?“) „Нямам идея, скъпа. Нека оставим онази тапа поне още няколко дни. Да дадем на малкия копелдак всяка възможност.“ („Съгласна.“) „Нали знаеш как да я извадиш? Или ще трябва да викаме добрия доктор О’Нийл?“ („Спокойно, шефе, имам богат опит в тази област. Носила съм повече гумени антибебчета, отколкото повечето момичета — обувчици.“)
Финчли се прибра в колата и заговори едва след като заключи вратата.
— Госпожице?
— Да, Финчли?
— Управителят на фермата ви праща поздрави и каза, че гостите на уважавания адвокат Соломон са почетни гости в „Земеделски продукти“. Не поиска пари. Пита само дали пазачът при портала е мрънкал за подкуп. Казах му, че не е. Правилно ли съм постъпил?
— Разбира се, Финчли. Не се бъркаме във взаимоотношенията на други хора.
— Той покани и двама ви — предположи, че в колата има двама души — да се отбиете на кафе на връщане. Отвърнах, че ще видим.
— Благодаря ти, Финчли.
Прекосиха фермата и стигнаха втори висок портал. Финчли излезе, каза нещо на охраната, портата се отмести и се затвори след тях. Малко след това колата спря. Финчли разтовари багажа и подаде ръка на Джоан Юнис.
Тя се огледа.
— О, но тук е прекрасно! Не знаех, че са останали подобни местенца.
Мястото наистина беше чудесно, макар и семпло. Малко поточе, бистро и очевидно незамърсено, се виеше между ниски брегове. На отсамния бряг имаше дървета и храсти, но не бяха гъсти и тревата между тях бе равна като килим — вероятно се косеше редовно. Небето беше синьо, с разхвърляни кълбести облачета, слънцето припичаше приятно, без да е твърде силно. „Харесва ли ти, Юнис?“ („Уф, да. Напомня ми за Айова преди летните горещини.“)
Джоан Юнис си изу сандалите, хвърли ги върху наметалото в колата и размърда доволно палци.
— О, страхотно е! От двайсет години не бях ходила боса по тревата. Финчли, Малчо, Фред — ако имате малко здрав разум, веднага ще си събуете обувките!
Пушкалата я изгледаха безстрастно. Финчли като че ли се замисли. После се ухили.
— Госпожице Смит, няма да се наложи да ме каните два пъти! — Наведе се и си развърза връзките на обувките. Джоан се засмя, обърна се и слезе по брега към поточето.
„Юнис? Айова и сега ли е толкова красива?“ („Само някои части, мила. Но и те се застрояват доста бързо. Живеехме между Де Мойн и Гринел. Като бях малка, там имаше само ферми. Но малко преди да замина и там започнаха да вдигат затворени селища.“) „Ужасно. Юнис, тази страна умира пред очите ни.“ („Остави мрачните мисли. Виждаш ли онази малка полянка при поточето?“) „Да, защо?“ („Припомни ми нещо… прилича на мястото в Айова, където изгубих невинността си.“) „Е, хубаво местенце е било. Съпротивлява ли се?“ („Шегуваш ли се, сестрице? Та аз помагах!“) „Болеше ли?“ („Недостатъчно, за да ме накара да спра. Шефе, зная, че по ваше време е било различно. Но сега никой не се вълнува от тези неща. Момичетата с по-предвидливи майки отиват на лекар, за да бъдат дефлорирани хирургично. Вече никой не вика от болка, нито се лее кръв.“) „Малката, пак ще ти напомня. Нещата не са се променили особено. Само дето хората говорят по-открито за това. Как мислиш, достатъчно ли е топло, за да поплуваме?“
(„Че е топло, топло е. Но дали е чисто? Никой не знае какво може да има нагоре по течението.“)
„Юнис, ти си глезла. Ако не залагаш, няма как да спечелиш.“
(„Това беше вярно до вчера… но днес ние сме бъдеща майка. А в тези бистри води може да се въди какво ли не.“)
„Уф… по дяволите! Ако беше замърсено, щеше да има табела.“ („Защо, след като мястото е недостъпно, зад две телени огради? Питай Финчли, той може да знае.“)
„И ако е замърсено?“ („Пак ще се изкъпем. Нали сам каза, шефе — който не залага, не печели.“) „Не, мила, убеди ме — сега имаме други задължения. Да седнем да хапнем.“ („Глад ли те мъчи? Мислех си, че си се отказала от този навик.“) „Да похапнем, докато още можем. Кога идва гаденето и повръщането?“ („Какви ги приказваш, шефе? Единственото, което чувствах, беше постоянно нарастващ апетит. Хайде да ядем!“)
Джоан Юнис изтича при колата и спря, слисана от това, което завари. Малчо бе извадил сгъваема масичка от багажника и я разпъваше на тревата. С едно столче.