20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Господине — обади се Мускетон, — онзи, когото катурнахте, става.
— Защо не се справи с него като с първия?
— Ръцете ми бяха заети, господине, държех конете. Чу се гърмеж; Мускетон извика от болка.
— Ах, господине — каза той, — в другата! Точно в Другата! Тоя изстрел ще бъде еш на оня от Амиенския път.
Портос се обърна като лъв и се спусна върху сваления от коня противник, който се опита да изтегли шпагата си. Но преди да я извади от ножницата си, Портос му нанесе с дръжката на своята шпага такъв страшен удар по главата, че той падна като вол под чука на касапин.
Мускетон се свлече с охкане от коня си — получената рана не му позволяваше да остане на седлото.
Като видя конниците, д’Артанян се спря и зареди отново пистолета си; освен това на седлото на новия кон имаше карабина.
— Аз съм тук — каза Портос. — Да чакаме или да нападаме:
— Да нападаме — рече д’Артанян.
— Да нападаме! — повтори Портос. Те пришпориха конете си.
Конниците бяха вече най-много на двадесет крачки от тях.
— В името на краля! — извика д’Артанян. — Дайте ни път!
— Кралят няма работа тук! — отвърна един мрачен н нощен глас, който сякаш излизаше от облак, защото конникът идваше обвит в облаци прах.
— Добре, ще видим дали кралят не минава навсякъде — възрази д’Артанян.
— Вижте — отговори същият глас.
Почти едновременно се чуха два пистолетни гърмежа; единият беше от д’Артанян, а другият — от противника на Портос. Куршумът на д’Артанян отнесе шапката на неприятеля му, а другият куршум прониза гърлото на Портосовня кон, той изпръхтя и се строполи мъртъв.
— За последен път, къде отивате? — запита същият глас.
— По дяволите! — отговори д’Артанян.
— Добре! Бъдете спокойни тогава, ще идете при тях. Д’Артанян видя как се насочи към него дулото на един мускет: нямаше време да бърка в кобура. Той си спомни един съвет, даден му някога от Атос. Изправи коня си на задните крака.
Куршумът улучи животното право в корема. Д’Артанян почувствува, че то се свлича, и с чудна пъргавина скочи настрана.
— Хайде де! — каза същият мощен и подигравателен глас. — Това е касапница за коне, а не сражение на мъже. Изтеглете шпагата си, господине, изтеглете шпагата си.
И той скочи от коня си.
— Да изтегля шпагата ли? — каза д’Артанян. — Така да бъде! Това ми е работата.
С два скока д’Артанян се намери срещу противника си и шпагите им се кръстосаха. С обикновената си ловкост д’Артанян пусна в ход любимия си похват.
През това време Портос, коленичил зад коня си, който агонизираше, държеше по един пистолет във всяка ръка.
Боят между д’Артанян и неговия противник започна. Според обичая си д’Артанян го нападна стремглаво, но срещна силна и опитна ръка, която го накара да се позамисли. Два пъти отбит, отстъпи крачка назад; противникът му не се помръдна; д’Артанян излезе отново напред и пак прибягна към похвата си.
Два-три удара бяха нанесени от едната и от другата страна без резултат; от остриетата на шпагите изхвърчаха искри.
Най-после д’Артанян реши, че е време да прибегне към любимия си финт; той го приложи много изкусно и светкавично нанесе удар, който според него беше неотразим.
Но ударът беше отбит.
— Пусто и върло! — извика той с гасконския си изговор.
При тоя вик противникът му отскочи назад, наведе откритата си глава и в тъмнината се Помъчи да види лицето на д’Артанян.
Д’Артанян се страхуваше от финт и се държеше в отбранително положение.
— Пазете се — каза Портос на противника си, — двата ми пистолета са още пълни.
— Толкова по-голямо основание да стреляте пръв — отговори противникът.
Портос гръмна: светкавица освети бойното поле. При тая светлина двамата противници извикаха едновременно.
— Атос! — провикна се д’Артанян.
— Д’Артанян! — се провикна Атос.
Атос вдигна шпагата си, д’Артанян спусна своята.
— Арамис! — викна Атос. — Не стреляйте!
— А, а! Вие ли сте, Арамис? — извика Портос. И той хвърли пистолета си.
Арамис мушна своя в кобура си и вкара шпагата в ножницата.
— Сине мой! — каза Атос и протегна ръка на д’Артанян.
Така го наричаше той едно време в минути на разнеженост.
— Атос, значи вие го защитавате? — каза д’Артанян, като си кършеше ръцете. — А аз се заклех да го заловя жив или мъртъв! О, аз съм обезчестен!
— Убийте ме — рече Атос и оголи гърдите си, — ако смъртта ми е необходима за вашата чест.
— О, тежко ми! Тежко ми! — викаше д’Артанян. — Само един човек на тоя свят можеше да ме спре и съдбата го изпречва на пътя ми! О, какво ще кажа на кардинала?