20 години по-късно

Двамата му спътници се появиха в тоя миг и направиха същото.

— Но, господа — извика слугата, — тия коне току-що са изминали шест левги и ияма дори половин час, откак са разседлани.

— Половин час им стига — каза д’Артанян. — Тъкмо ще бъдат още бодри.

Конярят извика за помощ. Някакъв човек, навярно управител, излезе в същата минута, когато д’Артанян и спътниците му слагаха седлата на конете.

Управителят поиска да ги сплаши.

— Драги приятелю — каза д’Артанян, — ако кажете една дума, ще ви пръсна мозъка.

Той го заплаши с пистолета и веднага сложи оръжието под мишницата, за да продължи работата си.

— Но знаете ли, господине — рече управителят, — че тия коне са на господин дьо Монбазон?

— Толкова по-добре — отговори д’Артанян. — значи са добри коне.

— Господине — продължи управителят, като отстъпваше крачка по крачка и се мъчеше да стигне до вратата, — предупреждавам ви, че ще повикам хората си.

— А аз моите — отвърна д’Артанян. — Аз съм лейтенант на кралските мускетари, десет войника идват след мене. Чувате ли как галопират? Ще видим.

Нищо не се чуваше, но управителят чу от страх.

— Свършихте ли, Портос! — попита д’Артанян.

— Свърших.

— А вие, Мустон?

— Също.

— Тогава на конете и да вървим! Тримата скочиха на конете.

— На помощ! Елате с карабините! — завика управителят.

— Напред! — изкомандува д’Артанян — Ще падне стрелба.

И тримата се понесоха като вихър.

— На помощ, елате! — ревеше управителят, докато конярят тичаше към съседната сграда.

Внимавайте да не убиете конете си! — отвърна Д’Артанян и избухна в смях.

Огън! — отговори управителят. Блясване подобно на светкавица освети пътя; едновременнно с гърмежа тримата конници чуха свиренето на куршумите, които минаха край тях.

— Стрелят като слуги — каза Портос. — По времето на господин дьо Ришельо стреляха по-добре. Спомняте ли си Кревкьорския път, Мустон?

— А, господине, дясната кълка още ме боли.

— Сигурен ли сте, д’Артанян, че вървим по следите? — попита Портос.

— Ай да му се не види, та не чухте ли?

— Какво?

— Че тия коне са на господин дьо Монбазон.

— Та що?

— Ами господин дьо Монбазон е мъж на госпожа дьо Монбазон.

— Е, и после?

— А госпожа дьо Монбазон е любовница на господни дьо Бофор.

— А, разбирам — каза Портос. — Тя е приготвила коне за смяна.

— Точно така.

— И ние преследваме херцога с конете, които току-що е оставил.

— Мили ми Портос, наистина вие сте чудно досетлив — каза д’Артанян с двусмислена усмивка.

— Ех, такъв съм си! — потвърди Портос.

Така те препускаха един час; конете бяха побелели от пяна, кръв течеше от коремите им.

— А, какво видях? — каза д’Артанян.

— Вие сте много щастлив, ако виждате нещо в такава нощ — забеляза Портос.

— Искри.

— И аз ги видях — се обади Мускетон.

— А, а! Нима сме ги настигнали?

— Я, умрял кон! — рече д’Артанян, като дръпна назад коня си, който беше отскочил встрани. — Изглежда, че и те са капнали от умора.