Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Магьосникът освободи енергията на ботушите. Извърши огромен скок, още един и още един и се понесе с пълна скорост.
И се гмурна във фантастичната гора. От всички страни го обграждаха мъхести стволове, а високо над главата му надвисваше покрив от клони и листа. Карминени снопове слънчева светлина оцветяваха тук-там еднообразния килим на тревата. В сенките се поклащаха странни цветя върху издължени стъбла, а покрай дънерите бяха поникнали крехки гъби. В часа на здрача природата бе притихнала като в дрямка.
Обут в Живите високоскоростни ботуши, Мазириан напредваше с огромни подскоци, но черният кон поддържаше все същата дистанция без каквито и да е усилия.
От време на време жената поглеждаше през рамо — лицето й бе красиво като в приказка, а косата й се мяташе като тясно дълго знаме. В един момент тя се приведе напред, златоокият жребец препусна като светкавица и се изгуби от погледа му. Мазириан продължи да следва пресните следи от копита в тревата.
Ботушите постепенно загубиха началния си устрем — бяха изминали огромно разстояние с много висока скорост. Гигантските отскоци се скъсиха и се разредиха, но и разстоянията между следите станаха по-малки. Мазириан изскочи на една ливада и видя коня да пасе кротко без никакъв ездач на гърба. Закова се на място. Пред очите му се простираше обширно пасбище. Отпечатъците от копита до мястото, където бе спрял конят, се виждаха ясно, но оттам нататък нямаше никакви следи. Значи жената бе слязла преди това, ала той изобщо не разбираше къде точно и колко назад. Тръгна към коня, но животното се подплаши и потъна в гората. Направи опит да го последва, но ботушите не помръднаха.
Изу ги, проклинайки злата си участ. Смъкна пелерината от гърба си и тръгна назад по следата, а в погледа му просветна някакво лошо предчувствие.
Препъваше се в плешивите темета на стърчащите базалтови скални отломъци. Най-после видя на една скала миниатюрно човешко същество, възседнало дракон, голям колкото муха. Кожата му имаше зеленикав оттенък, то носеше прозрачна риза, а в ръка държеше пика, два пъти по-дълга от самото него.
Мазириан се спря. Човечето го изгледа с безразличие.
— Да си виждал една жена от моята раса да минава насам, дребосък?
— Видях такава жена — отвърна то след секунда колебание.
— Къде мога да я намеря?
— Какво ще получа срещу информацията?
— Сол — колкото можеш да носиш.
Човечето размаха пиката си.
— Сол? Не. Лайен Пешеходеца доставя на главатаря Данданфлор сол за цялото племе.
Мазириан можеше да предположи за какви услуги разбойникът плаща със сол. Човечетата облитаха цялата гора с миниатюрните си дракончета и винаги знаеха къде какво става.
— Мускал цветно олио?
— Става — съгласи се дребосъкът. — Да го видя.
Мазириан му го показа.
— Тя се отклони от пътеката при ей онзи дъб, ударен от гръм. Тръгна право към речната котловина по най-краткия път към езерото.
Мазириан остави шишенцето до мухата дракон и закрачи към крайречния дъб. Дребосъкът го проследи с поглед, слезе на земята и закрепи придобивката под корема на дракона до вретеното, което жената му бе дала, за да упъти Мазириан именно нататък.
Магьосникът огледа земята около дъба и бързо откри пресните следи по окапалите листа. Просторна открита долчинка се спускаше плавно към реката. От двете й страни се издигаха дървета — тези отляво бяха огрени от кървавите лъчи на залеза, а тези отдясно тънеха в мрак, толкова плътен, че Мазириан не забеляза създанието, седнало на едно паднало дърво. Усети го чак когато то се приготви да скочи на гърба му.
Мазириан рязко отскочи и застана с лице към него, а то отново приседна. Беше деоданд — имаше фигурата и чертите на красив мъж с фино изваяни скули, матова черна кожа и дръпнати, продълговати очи.
— О, Мазириан, какво така се скиташ из гората? — прокънтя от другия край на долчинката мелодичният му глас.
Мазириан знаеше, че деодандът жадува да заръфа плътта му. Как се бе измъкнала тя? Следите й минаваха точно покрай него.
— Търся едно момиче, деоданде. Отговори на въпросите ми и ще имаш месо, колкото искаш.
Очите на деоданда светнаха, плъзнали се по тялото на Мазириан.
— Не се съмнявам, Мазириан. Приготвил ли си силни заклинания днес?
— Да. Кажи ми преди колко време мина момичето. Бързаше ли или не? Само ли беше или с компания? Отговори ми и ще ти донеса месо, когато пожелаеш.
— Слепец! — ухили се подигравателно деодандът. — Тя все още е тук.
Мазириан проследи накъде сочи черната ръка. Но видя скока му и се отдръпна, изричайки светкавично Спираловидното заклинание на Фандаал. Тялото на деоданда увисна за миг във въздуха и след това се запремята между върховете на дърветата и земята с въртеливи движения, които непрекъснато променяха скоростта си. Мазириан го наблюдаваше леко усмихнат. След малко го приближи до земята и забави въртеливите движения.