Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Жена му погледна мокрото място и бързо огледа лицето му. Неговите сериозни очи блестяха. По бузата му имаше влажна следа.
Тя въздъхна. Хвана ръката му и я стисна в своята.
Мъжът сграбчи ръката й.
— Няма ли да е хубаво — с усилие промълви той, затворил очи, — ако заспим тази нощ и през нощта всичко се върне, както си е било? Цялата глупост, целият шум, цялата омраза, всички ужасни неща, кошмарите, проклетите хора и глупавите деца, цялата бъркотия, дребнавост, несигурност, беди, цялата любов. Няма ли да е хубаво?
Тя постоя известно време и накрая кимна. Изведнъж и двамата се сепнаха.
Не бяха забелязали, че между тях седи синът им с празна бутилка в ръка.
Лицето му беше бледо. Той протегна свободната си ръка и докосна бузата на баща си там, където самотната сълза бе оставила влажна диря.
— Ти. Ох, тате! И ти нямаш с кого да си играеш…
Съпругата се опита да каже нещо. Съпругът посегна да хване момчето за ръката. То се отдръпна рязко.
— Глупаци! Ама че глупаци! Простаци! Тъпаци!
Хукна с все сила, застана на брега и заплака на висок глас.
Съпругата се надигна, за да го последва, но съпругът я спря.
— Недей. Остави го.
А след това и двамата застинаха в безмълвие. Защото, докато продължаваше да плаче там долу, на брега, момчето написа нещо на къс хартия, напъха го в бутилката, затвори я пак с тънката тенекиена капачка и я запрати искряща високо и надалече към оттеглящото се в отлив море.
„Какво може да е написал? — помисли си жената. — Какво ли има в бутилката?“
Бутилката се отдалечаваше по вълните.
Момчето престана да плаче.
След доста време се изкачи по брега, спря и се загледа в родителите си. Лицето му не излъчваше нито задоволство, нито униние, нито жизненост, нито апатия, нито благосклонност, нито примирение, а странна смесица от чувства, хармонираща с времето, със сезона и с тези хора. Те погледнаха към него, а след това — към залива, в който бутилката с набързо надрасканата бележка вече се губеше от погледа, проблясваща сред вълните.
„Дали написа това, което ние искаме? — запита се жената. — Дали написа онова, което чу само да си пожелаваме, само да казваме? Или нещо за себе си? Че утре може да се събуди и да се окаже сам в един безлюден свят, без нито един човек наоколо — нито мъж, нито жена, нито баща, нито майка, никакви възрастни глупаци с техните глупави желания — и той ще се изкатери по железопътния насип и ще тръгне с дрезината из континенталната пустош — една самотно момче, потеглило към нескончаеми пътешествия и пикници?“
Дали това беше написал?
Какво ли?
Потърси отговора в безцветните му очи, но не го намери; не посмя и да попита.
Сенките на няколко чайки се плъзнаха по лицата им и им придадоха израз на мимолетно спокойствие.
— Време е да тръгваме — каза някой.
Натовариха плетената кошница на дрезината. Жената завърза здраво голямата си шапка с жълтата лента, поставиха кофата с мидените черупки на дъсчения под, съпругът си сложи вратовръзката, жилетката, сакото и шапката и всички седнаха на пейката, загледани в морето, където близо до хоризонта проблясваше бутилката с бележката.
— Достатъчно ли е да си поискаш нещо? — попита момчето. — Желанията сбъдват ли се?
— Понякога… твърде успешно.
— Зависи какво си поискал.
Момчето кимна, втренчено в далечината. Погледнаха назад, откъдето бяха дошли, после напред, накъдето отиваха.
— Сбогом, място — каза момчето и помаха с ръка.
Дрезината потегли по ръждясалите релси. Тракането на колелата постепенно затихна и се изгуби. Мъжът, жената и момчето също се изгубиха в далечината сред хълмовете.
Релсите продължиха да трептят едва-едва още минута — две и престанаха. Отрони се люспица ръжда. Клюмна цвете.
Морето бушуваше.
Джак Ванс
Магьосникът Мазириан
Магьосникът Мазириан се разхождаше из градината си, потънал в размисъл. Клоните, надвиснали от двете страни на алеята, излъчваха упойващи аромати, а цветята раболепно свеждаха глави. Ахатовите израстъци на мандрагората не отделяха очи от краката му, обути в черни пантофи. Цялата градина бе потънала в причудлива и великолепна растителност. Някои растения се къпеха във всички багри на дъгата, цветовете на други пулсираха като морски анемонии в пурпурно, зелено, виолетово, розово и жълто. Някои дървета приличаха на разтворени чадъри, други имаха прозрачни стволове, прорязани от червени и жълти жилки, короните на трети бяха изпъстрени с листа от различни метали — мед, сребро, син тантал, бронз, зелен иридий. Тук между гланцирани зелени листа стърчаха цветове като огромни мехури, там се показваше странен храст, обсипан с хиляди свирчици, а наоколо се разнасяха нежните мелодии на древната Земя, на рубинените слънчеви лъчи, на просмукващата се през тъмната пръст вода и на кротките ветрове. В края на градината се възправяше гъста и загадъчна гора. Нито един човек не бе зървал нейните долчинки, полянки, клисури, възвишения, ручеи, реки, езерца, ливади, шубраци и скали.